Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Беше открита от редовия полицай Пол Стоун, който едва не се спъна в нея — почти в буквалния смисъл на думата. Като двадесет и двегодишен новак от Полицейската академия той патрулираше по доковете на Южен Бостън. Гадна задача, която даваха единствено на зайците. Пристанището на Южен Бостън бе разположено точно срещу канала Форт Пойнт и в края на седмицата не се отличаваше с особено оживление, а какво остава в края на август.

Бостънският Световен търговски център бе пуст. Същото се отнасяше и за новия Конгресен център, и за Федералния съд. С изключение на въпросните небостъргачи, в района преобладаваха работилниците, паркингите и складовете, които в неделя обикновено бяха затворени.

Докато крачеше нагоре-надолу из пустите улици, Стоун имаше чувството, че се намира в някаква постапокалиптична версия на своя град.

Към седем часа вечерта се запъти към моста на Северното авеню. Залязващото слънце хвърляше плоски отблясъци върху бреговата ивица и очертаваше с неестествена яркост купчините боклуци, които се носеха във водите на пристанището.

Погледът му бе привлечен от една конкретна купчина — на двадесетина метра източно от моста нещо стърчеше. Някакъв метален предмет в центъра на купчината се извисяваше неестествено високо. Незнайно как бе уловил точно последния слънчев лъч на залеза и сега го запращаше точно в очите на Пол Стоун. Полицаят зави наляво и се насочи към бреговата ивица.

Когато стигна до въпросната купчина, приклекна и се загледа в часовника, марка „Мовадо“. Изчистената сребърна повърхност, която му придаваше измамно евтин вид, все още отразяваше последните слънчеви лъчи от запад. В следващия миг той осъзна, че ръката, върху която беше часовникът, стърчеше над водата, сякаш молеше за помощ. И той инстинктивно се протегна, за да я хване. Действието му беше чисто импулсивно. Мъртвешката хладина на кожата бързо го върна към реалността и той рязко се изправи.

Докато пускаше ръката, часовникът се измъкна и цялата тъмна купчина се превъртя във водата. Полицай Стоун се вторачи в лицето на жената, потопено на сантиметри под водната повърхност. Очите й бяха все още отворени, като че ли жадни да погледнат небето за последен път. Беше облечена в черен кожен костюм, а около врата й се виждаше червена панделка и голямо златно разпятие. Кристалносините й очи сякаш го хипнотизираха.

Той отстъпи крачка назад и се присегна за радиостанцията си. Тъкмо се канеше да докладва в участъка, когато усети, че в стомаха му нещо се надига. Хвърли се към най-близките храсти и повърна.

След като се овладя, Стоун отново взе радиото.

— Диспечер, тук е патрул дванадесет. Имам мъртво тяло точно до моста на Северното авеню, от източната му страна. Край.

— Патрул дванадесет, тук е диспечерът. Би ли повторил какво каза?

— Имам един труп, който се носи в проклетото пристанище! Бяла жена! — Тук полицаят направи кратка пауза и попита: — Кейт, ти ли си? — Подобно на повечето ченгета в техния участък, двамата с Кейт също бяха израснали в Южен Бостън. Тя беше съученичка на по-големия му брат.

— Да, Пол, аз съм! Не пипай нищо, разбра ли?! Веднага ти пращам екип.

Другият край на линията замлъкна. Тишината обаче продължи прекалено дълго и Стоун започна да се изнервя. Влагата беше толкова всепроникваща, че я усещаше как пълзи по тялото му. Незнайно откъде го връхлетя усещането, че някой го наблюдава. Озърна се.

Никакво движение.

— Кейт? — изрече той в радиостанцията. Никакъв отговор. — Кейт, там ли си?

— Да, Пол, изчакай секунда, ако обичаш! Екипът от район А-1 вече е на път! Предполагам, че до няколко минути ще бъдат при теб!

— Добре, ще ги чакам.

Настъпи нова пауза. А после, неспособна да сдържи любопитството си, Кейт изплю камъчето:

— Пак ли е той?

— Нямам представа. Червена панделка, златен кръст… Да, може би е той.

Полицейски детектив лейтенант Линда Флеърти си погледна часовника. Мразеше понеделниците. Винаги ги беше мразела. Понякога се учудваше, че омразата си беше все същата, въпреки че в нейната работа понеделниците не се отличаваха с нищо особено от останалите дни на седмицата.

Неумолимият цикъл на разследванията превръщаше и уикендите в обикновени работни дни. На „бойния пост“ петъците се преливаха в съботи, съботите — в недели, а те на свой ред — в понеделници, без никаква разлика помежду си. Въпреки това обаче тя ненавиждаше понеделниците, а сега, докато стоеше в залата на съдебния патолог в 8:45 сутринта, си даваше сметка, че конкретно този понеделник ще бъде от най-гадните.