Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Какво беше онова между вас и Барнълк?

— Кое по-точно?

— Видях, че му прошепнахте нещо.

— Виж какво, адвокате, я не му мисли много!

— Не че му мисля, просто бих искал да знам!

Макгуайър се усмихна:

— Казах му, че вие, адвокатите, сте най-тъпите хора, с които някога съм се сблъсквал. — Тук вече се заля от смях: — Абе, я не се коси! Ти се справи страхотно! И ти обещавам, че Холанд съвсем скоро ще научи колко велик си бил!

После кимна на таксиджията и затвори вратата.

Докато таксито се отдалечаваше надолу по улицата, Фин сведе поглед и се загледа в ръката си. Все още го преследваше чувството, че горе е станал свидетел на някакъв важен момент. Нещо от онази размяна на реплики и жестове го караше да се чувства неадекватно, сякаш се бе случило нещо значимо, а той го е пропуснал. Мразеше това чувство. То го караше да се пита дали наистина контролира ситуацията. А несигурността му се засилваше още повече, защото я нямаше Натали, за да му помогне да се ориентира. Тя със сигурност щеше да намери начин да обясни нещата.

Фин тръсна глава и се запъти обратно към офиса си. Августовската жега беше толкова потискаща, че го накара да разхлаби вратовръзката си и да разкопчее най-горното копче на ризата си. Повече от седмица не бе близвал алкохол. Значи беше крайно време да поправи нещата.

Тай Макклуън седеше върху купчината щайги в един склад в покрайнините на Южен Бостън. Старецът срещу него очевидно не бързаше и внимателно четеше всеки ред от тефтера на Тай, като събираше наум цифрите с прецизност и лекота, на която би завидял дори и възпитаник на Харвард.

— Както виждам, все още носиш няколко камъка на врата си — въздъхна старецът.

— Дългосрочни клиенти — ухили се Тай и намигна. Въпреки че живееше в Съединените щати повече от две десетилетия, ирландският му акцент се усещаше. — Ще си платят, не се притеснявай! А междувременно това ми предоставя предимството да ги използвам колкото си искам!

— Че за какво би могъл да ги използваш?

Тай посочи към едно име някъде по средата на страницата:

— Например този тип тук. Доктор в болница „Масачузетс Дженеръл“. Помниш ли инцидента с Джони и Вайлс от миналия месец?

— Имаш предвид онзи от старата банда на Франки?

— Същият. Та кракът на Джони хапна малко желязо. Нищо сериозно, разбира се, щото пропуснало артерията, но се нуждаеше от грижи. И добрият доктор беше така любезен да ни направи домашно посещение — извън протокола. Ако го бяхме завели в болницата, щеше да последва полицейски доклад, а ти знаеш какво означава това.

Плъзна пръсти надолу към друго име, записано в червено, и продължи:

— А този тук е сервитьор!

— И каква ни е ползата от него?

— Работи в „Оливс“ — обясни Тай, — любимият ресторант на кмета. Предложих на почитаемия да търси Шон, когато отиде там. Шон извърта нещата така, че кметът не плаща почти нищо, а кметът от своя страна проявява голяма отзивчивост към нашите нужди!

— Ами този тук? — позаинтересува се старецът и посочи името в дъното на страницата. — Били Зерн?

— Тук вече става въпрос за съвсем друга работа — ухили се Тай. И когато забеляза погледа на стареца, добави: — Падам си по сестра му.

Старецът се разсмя от сърце:

— Кълна се в шибания господ, че ако не ни носеше толкова много пари, отдавна щях да заповядам да ти свестят масълцето заради мръсния ти език! Имаш голям късмет, че страхотно си вършиш работата!

Тай се разтресе от смях.

— Точно това ми каза онази нощ и сестрата на Били Зерн. Вие двамата да не би да си гукате нещо, а?!

— Момче, ти да не би да си въобразяваш, че този твой шибан чар ще ти помага винаги и навсякъде?

— Е, засега ми е помагал. Когато преди години стъпих на този бряг, бях само на дванадесет и имах единствено дрехите на гърба си. Нямах нито един близък, на когото да му пука за мен. А виж ме сега къде съм! — обгърна с жест склада, който вонеше на мухъл и мишки, пробягващи покрай стените. — Истински рай!

— Добре се справяш — съгласи се старецът. — Не чак толкова, колкото в доброто старо време, но пак е добре. Когато аз бях млад, единственото, което ни трябваше, бяха яки мускули и яки топки. Днешните игри са по-големи и затова ни трябват повече неща. Трябва ни мозък! Типовете като теб и мен вече са отмираща порода.

Тай се почеса по главата:

— Както ти сам каза, справям се добре. — Кимна към тефтера и допълни: — Как смяташ, всичко ли е наред там?

— Да, не бери грижа! Само гледай да не отпускаш много въжето на онези камъни. Има и още нещо. Тази сутрин ми съобщиха, че се нуждаем от твоята помощ. Нали се сещаш за Малкия Джак, дето трепе наред нашите момичета? Организацията иска той да бъде спрян! Катеричките не са онзи сладък бизнес, който бяха някога, ама все пак ни осигуряват редовен доход! Та сега се нуждаем от помощта ти да сложиш край на тази ебавка!