Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Къщата беше съвсем обикновено и незабележима — малка дървена постройка в края на търговския район, който се простираше между центъра на града и Южен Бостън. Беше наследство от родителите му. Ударът от тяхната кончина бе невероятно болезнен, но с течение на времето събитието като че ли избистри погледа му, защото знаеше, че те го наблюдават с гордост и очакват Деня на страшния съд, за да се въздигнат заедно с него.

Обстановката в къщата беше оскъдна, но иначе всичко беше чисто. Единствените украшения, разпръснати по стаите, бяха няколко религиозни предмета — не чак толкова много, че да привличат ненужно внимание, но все пак достатъчно, за да подскажат здравословния му респект към религията и неговия Бог. В това отношение той беше изключително прецизен — знаеше, че на първите два етажа не трябва да има абсолютно нищо, което би насочило някого към истината.

Мазето беше съвсем друга работа. Подът беше от бетон, стените — боядисани в бяло, а яркото осветление превръщаше пространството в своеобразен медицински бункер. Рафтовете от неръждаема стомана съдържаха богат набор медицински инструменти, консумативи и бутилки. В центъра, точно под халогенната лампа, се виждаше метална болнична количка, прикована за пода с болтове. Не беше особено удобно, но пък се почистваше лесно, а опитът го беше научил, че второто е далеч по-важно от първото.

Вече бе тук, в своята светая светих, застанал пред стъкления шкаф в далечния край на избата. Този шкаф бе неговият олтар. Шест стъклени буркана, подредени прецизно един до друг, всеки от тях пълен с формалдехид. Именно това помещение му вдъхваше нови сили и му помагаше да продължи святото си дело. А когато приключи с мисията си, щеше отново да се събере със своите родители. И всички ще се възправят сред ангелските тромпети в бели роби, докато останалите изгарят сред океана от сяра и киселина.

Още един любим пасаж.

Повтаря си го в продължение на половин час, преди да успее да се отлепи от стъкления шкаф.

— Едно нещо е абсолютно сигурно — отбеляза доктор Фармалант. — Когато сърцето на Натали Колдуел е било извадено, тя вече е била мъртва. Първо е била удушена, а доста по-късно се е разделила със сърцето си.

— Заключението ти за първите шест жертви бе, че сърцата им са извадени броени минути след смъртта им — уточни Флеърти.

— Точно така. Но сега решихме да се върнем към тях и да направим още няколко теста на кръвта. Оказва се, че е възможно да съм сбъркал. Донякъде.

— Какво означава „донякъде“?

— Може би изобщо не са били мъртви. Или поне не всичките. А онези, които са били, са убити само секунда-две преди изваждането на сърцата им.

— Как е възможно?

— Както сочат резултатите от последните ни изследвания, във всяка от предишните жертви се регистрира смес от мускулни релаксанти и локални анестетици. Сместа е направена доста умело, от което става ясно, че Малкия Джак е можел да ги оперира, докато все още са били живи. Вследствие на тази процедура смъртта всъщност е настъпила при срязването на аортата.

— И защо ще го прави?!

— Той става все по-добър в дозировката на компонентите в своите смеси. При последните три-четири жертви преди убийството на Колдуел сместа е била изпипана толкова професионално, че жертвите вероятно са били в пълно съзнание, докато той ги е рязал. Извратена работа, ако питаш мен. Очевидно е, че някои от онези жени са били принудени да наблюдават как психарят бърка в гърдите им и изважда сърцата им!

— Нещо друго? — попита Флеърти.

— Да, в тялото намерихме семенна течност.

— Била е изнасилена?

— Е, не мога да бъда сигурен! Може просто да е правила доброволен секс, преди да бъде убита — или със самия убиец, или с някой друг.

— А останалите шест не бяха изнасилени, нали така?

— Нито една от тях — потвърди патологът. — Доколкото мога да преценя, нещата сочат все повече и повече към различен тип. Моето мнение е, че в случая си имаме работа с двама съвсем различни убийци.

Лейтенант Флеърти кимна, обърна се и излезе.

Скот Фин насочи поглед към Антонио Патрик Макгуайър, президентът на „Хюрън Сикюрити“, който седеше от другата страна на масата. Приличаше по-скоро на Антонио, отколкото на Макгуайър, но пък в град като Бостън примесът между италианска и ирландска кръв никога не се е считал за недостатък.