Майк Лосон - Двойни игри

Дебелаците се делят на два вида. Едните носят излишните си килограми с достойнство, превръщайки ги в допълнителен източник на авторитет, скрит под маската на енергичност. Такъв беше Махоуни. За разлика от него, Уолас беше представител на другата група: отпуснат дебелак с увиснало шкембе и подпухнало бледо лице.

— Сенатът прие законопроекта на Бродрик — съобщи той още преди Махоуни да успее да отвори уста.

— По дяволите! — изруга председателят.

— Осемнайсет от нашите са го подкрепили.

— Дявол да ги вземе!

Сега вече нямаше мърдане. Законопроектът влизаше в Камарата на представителите. Камарата на Махоуни.

— Момчета, знаете ли къде е Роли?

Демарко искаше да поговори с Роли Патерсън, полицая от охраната на Капитолия, който беше застрелял Мустафа Ахмед. Но той не беше на обичайното си място при металния детектор. Там бяха колегите му — чернокож и бял, които пазеха на входа. Никой от двамата не си направи труда да му отговори, тъй като бяха заети да зяпат задника на някаква жена, която току-що беше минала през рамката на детектора.

— Защо питаш? — обади се най-сетне белият. — Да не са решили да му дадат още някой медал?

На следващия ден след опита за атентат, който би превърнал Капитолия в куп руини, Роли беше награден с медал за проявена храброст. За добра служба или нещо подобно. Церемонията се проведе в пленарната зала, където лично Махоуни забоде медала на широките плещи на Роли. Стотината членове на Камарата, които си бяха направили труда да присъстват, станаха на крака и аплодираха героизма на Роли.

— Не — поклати глава Демарко. — Просто искам да поговоря с него.

— Хубаво, че искаш, ама кой си ти? — попита чернокожият.

— Оправям се с медиите — неопределено отвърна Демарко. — Търся отговор на въпрос, който ми поставиха репортерите. — После, изпреварвайки любопитството на охраната (не защото им пукаше, а просто за да убият малко време), той побърза да добави: — Тук ли е Роли, или го няма?

— Няма го — рече чернокожият. — Откакто видя сметката на онзи, е в отпуск. Предполагам, че след толкова позиране пред камерите са го заболели краката.

Белият се изсмя.

Въпреки че беше ликвидирал опасен терорист, Роли не беше успял да спечели уважението на колегите си.

Едноетажната къщичка се намираше в североизточната част на окръг Колумбия, сравнително близо до спирката на метрото „Форт Тотън“. Пощенската кутия беше препълнена, а на стъпалата пред вратата имаше купчина вестници. Явно собственикът не беше в града и това обясняваше защо телефонът му дава свободно.

Никой не отговори на почукването му и Демарко надникна през прозореца. Не се виждаше нищо. По всичко личеше, че напразно е бил път до дома на Роли, но той все пак заобиколи къщата, изкачи се на верандата и надникна през кухненския прозорец. На масата имаше чинии, на плота до печката се виждаше картонена опаковка от мляко.

— Хей, какво търсиш тук?

Демарко се обърна. Зад телената ограда, която отделяше дома й от този на Роли, стоеше възрастна бяла жена с лъскави като на дрозд очи. Над хавлията си беше облякла военна куртка в защитен цвят, а на главата си имаше червена шапчица, изпод която на всички страни стърчаха сиви кичури.

— Търся Роли — отвърна той.

— Откъде да знам дали наистина го търсиш, или си решил да обереш къщата? — попита жената, смешно мърдайки вежди.

— А какво ще направиш, ако наистина е така? — усмихна се Демарко.

Жената отвърна на усмивката му и вдигна дясната си ръка, която до този момент не се виждаше от оградата. В нея държеше голям револвер. Не го насочи към Демарко, а просто му го показа.

Исусе!

— Не се безпокой, празен е — широко се ухили съседката.

— Това е добре — с облекчение въздъхна Демарко. — Виждала ли си Роли? Аз съм му колега от Капитолия. Цял ден се опитвам да се свържа с него по телефона.

— Не съм и това малко ме тревожи — отвърна жената. — Нали видя вестниците на верандата?

— Мислиш ли, че трябва да извикаме полицията?

Жената кимна, но после размисли.

— Тц. Я виж под онази саксия с изсъхналото цвете. Ключът трябва да е там. Ще влезем заедно. — Пръстите й се увиха около ръкохватката на револвера: — А ако заварим някого…

— Нали каза, че не е зареден? — учудено я погледна Демарко.

— Излъгах те.

Демарко отвори вратата. Войнствената съседка — името й беше Нети Глен — дишаше във врата му, а той съжали, че не я пропусна пред себе си. Оръжията винаги го изнервяха.