Но в момента на Демарко изобщо не му пукаше за Файн, Линкълн или Пю. Сега щеше да отиде на танци с една учителка.
Странната кола, която приличаше на пикап, но не беше пикап, спря на безопасно разстояние от рафинерията.
От този момент нататък нещата излизаха от неговия контрол. Макар да беше излишно, той отново повтори инструкциите си.
— Няма да влизаш в периметъра, преди младият пазач да се прибере в будката до портала.
— Знам — отвърна момчето.
— Ще прикрепиш първото устройство към резервоара. Това е задължително. Ако те засекат вътре, ще взривиш бомбите. Няма да загинат кой знае колко хора, но времето е хубаво и улиците сигурно ще са доста оживени. Баровете са пълни, а мнозина са си легнали на отворени прозорци.
— Знам — повтори момчето и в гласа му се долови нетърпение.
А той си напомни, че ако момчето взриви бомбите предварително, трябва да вдигне стъклата на колата и да напусне града с максимална бързина. Разбира се, опасността да загине беше голяма, но каквото му е писано.
Остана да му каже само последните думи.
— Бог е с теб.
Момчето кимна с блеснали очи, отвори вратата и слезе. В едната си ръка държеше късата лопатка, с която щеше да прокопае дупка под телената мрежа. В другата се поклащаше малкият сак с бомбите.
Еди се добра до рафинерията за рекордно време. Часът беше едва дванайсет и половина. Но докато набере кода за достъп и се преоблече, закъснението му щеше да набъбне до два часа.
О, мамка му! Това там не е ли кола? Нима някое шибано ченге е избрало точно този район за обиколката си? Кракът му стъпи на спирачката, колата забави ход. Все още не можеше да види дали колата е полицейска. После изведнъж си даде сметка, че през цялото време е карал с изключени светлини. Протегна ръка към бутона на таблото и включи фаровете. Колата беше спряла встрани от пътя и, слава богу, не беше полицейска. Профуча покрай нея и за част от секундата зърна фигурата на момче, което вървеше покрай оградата с раница в ръка.
Трябваха му две секунди, за да осъзнае какво е видял. Колата беше светлозелената „Ел Камино“, която за последен път видя преди шест месеца. Някъде в навечерието на стачката. Точно така. Беше я виждал поне три пъти, винаги нощем, спряла близо до рафинерията. Обърна й внимание, по простата причина че тъпият му зет имаше същата. Само идиот като зет му можеше да си купи такава. Самият Еди разсъждаваше просто: ако ти трябва кола — купи си кола; ако ти трябва пикап — купи си пикап, по дяволите! Но не и този грозен хибрид.
Тревожеше го и още нещо, но не можеше да определи какво е то.
Най-после се добра до портала и Били вдигна бариерата. Изражението на лицето му бе достатъчно красноречиво: „Къде ходиш, по дяволите?“.
* * *
Заведението имаше дансинг на открито и диджей, който пускаше стари рок хитове — за огромно удоволствие на Демарко. За негов късмет в момента се въртеше стара балада на Рой Орбисън. Той притискаше Ели в прегръдките си, а тя очевидно се чувстваше добре. Много му се искаше оттук нататък да пускат само бавни парчета. При тях не изглеждаше толкова недодялан, а освен това държеше в прегръдките си една изключително красива жена.
Беше леко изпотен. Ели — доста повече, тъй като движеше не само рамене, но и други части на тялото си. Прохладният ветрец откъм езерото беше много приятен. В него се долавяше някаква странна миризма. Източникът й най-вероятно беше грозният промишлен обект, покрай който бяха минали на път за ресторанта. Въпреки миризмата ветрецът беше приятен.
Над главата на Ели видя една жена, която много приличаше на Ема — висока, с късо подстригана руса коса. Неволно се запита как ли се справя приятелката му със случая „Идит Бакстър“. Тя беше решила да спаси тази жена. За целта се бе свързала с една своя стара приятелка, вероятно и любовница, която правеше блестяща кариера като психолог в Ню Йорк. И се готвеше да я заведе при Идит, независимо от желанието на Идит. Ема бе стигнала до заключението, че Идит е прекрасен човек, който се нуждае от помощта на приятелите си. По простата причина че нямаше живи роднини. Не по-малко прекрасен човек, Ема беше твърдо решена да й помогне, преди да се е самоубила.
А докато Ема се опитваше да реализира благородната си цел, Демарко танцуваше с красивата жена, с която на другия ден щяха да порят спокойните води на езерото Ери. Харесваше му да кара бързата моторница, която теглеше водните скиори.
— Искаш ли да се прибираме? — прошепна в ухото му Ели. Гласът й прозвуча уморено и секси.
Читать дальше