Майк Лосон - Двойни игри

— Как да ви кажа… — промълви Файн, отчаяно търсейки точните думи. — Как да ви кажа… Малко ми е неудобно, но трябва да ви призная, че Бил Бродрик не беше сред най-умните мъже, които познавам.

Ник Файн буквално обезглави Оливър Линкълн.

В момента той седеше на долното легло в затворническата килия, облечен в бяла тениска и прекалено къси джинси. На краката си имаше джапанки. На горното легло лежеше друг мъж, вперил очи в тавана. Казваше се Мартин Коул, обвинен в педофилия. Когато доведоха Линкълн в килията, Коул заемаше долното легло. Без да каже нито дума, Линкълн го сграбчи за яката и го повлече към вонящата, оплескана с изпражнения тоалетна чиния в ъгъла. Заби главата му в нея — един акт, който лиши Коул от два предни зъба, след което му заповяда да се премести на горното легло заедно с вонящия си дюшек. После го предупреди да не мърда оттам и да си затваря устата.

Оливър Линкълн беше бесен, а Мартин Коул получи урок, който мнозина бяха получавали преди него: въпреки че обичаше фините и красиви неща в живота, самият Линкълн беше твърд като скала.

ФБР подходи към него по същия начин, по който беше обработена Бианка Кастро. Бяха убедили кубинката да даде показания, че Линкълн й бе платил, за да ликвидира Джубал Пю. На базата на тези показания щеше да бъде изградено обвинението срещу Линкълн както следва: Преди смъртта си Джубал Пю беше признал, че някой си мистър Джоунс му е платил, за да принуди определени американски граждани, изповядващи исляма, да извършат конкретни терористични действия. В резултат на тези действия бяха загинали невинни хора, между които и две деца. Един от хората на Пю бе направил снимка, благодарение на която ФБР успяло да идентифицира Линкълн. В началната фаза на разследването въпросната снимка не представлявала особено силно веществено доказателство, но след признанието на Бианка, че Линкълн е поръчал убийството на Пю, нещата претърпели коренна промяна. В момента ФБР разполагаше с достатъчно доказателства за доживотна присъда на Линкълн — при това само за убийството на Пю и нещастния индианец, собственик на гробището за стари автомобили. Но, благодарение на сенатор Файн, Бюрото получи възможност да прибави към това и обвинение в заговор за терористичните нападения. За това се нуждаеше само от признанието му, че е работил за Бродрик.

Но Линкълн отказа.

— Бях нает от Ник Файн — изненадващо обяви той.

— Лъжеш! — отсече Бюрото. — Прекрасно знаеш, че трябва да посочиш някого, за да отървеш жалкия си задник. Но си наясно, че ако хвърлиш вината върху един мъртъв сенатор, работата ти е спукана. Затова реши да обвиниш Ник Файн!

— Казвам ви, че беше Файн — държеше на своето Линкълн.

— Можеш ли да го докажеш?

Тъкмо там беше работата. Линкълн нямаше как да го докаже.

Минималната присъда беше доживотен затвор. Край на изисканите костюми и на отлежалото шампанско. Можеше да отърве смъртната присъда само ако в обвинението за организирането на терористичните нападения имаше някакви пропуски. Но дори да се откриеха такива, той пак нямаше да излезе от затвора, докато е жив.

В един прекрасен юнски ден Махоуни се срещна с Ема и Демарко в къщата на Ема. Познавайки нрава му, Демарко беше сигурен, че мотив за това посещение бе някаква егоистична причина. В Маклийн живееха богати привърженици на Демократическата партия, на които би могъл да гостува, или пък просто се беше отбил на път към летище „Дълес“ преди поредната екскурзия, платена с парите на данъкоплатците. Със сигурност се беше появил в района, защото това бе изгодно лично за него, а не за някой друг.

Ема, Демарко и Кристин седяха на верандата, пиеха лимонада и се наслаждаваха на прекрасните цветя в градината. Разбира се, кученцето на Кристин също беше част от компанията. Когато Махоуни се появи, първата му работа беше да огледа с разсъбличащ поглед късите панталонки на Кристин. В този поглед се съдържаше всичко, което можеше да си помисли един лъстив мъжкар за панталонките на красива лесбийка и онова, което се криеше под тях. Той грабна кученцето от ръцете й, вдигна го над главата си, погали го и обяви, че никога през живота си не е виждал по-красива купчина рошава козина.

— Как му е името? — попита председателят, успял правилно да определи пола на животинчето. Вероятно бе напипал миниатюрния орган под гъстата козина.

Демарко се извърна към Кристин, очаквайки отговора й с видим интерес.