Майк Лосон - Двойни игри

А сега снимката. Фалшива ли беше, или не? На пръв поглед изглеждаше съвсем истинска, но и Кинг Конг изглежда истински, докато сваля двумоторни самолети от небето. Не, няма как да не е фалшива. На нея той не носеше слънчеви очила, макар да беше почти сигурен, че в деня на срещата си с Пю изобщо не ги беше свалял. Би могъл да наеме експерт да я изследва, но в крайна сметка това щеше да му струва много време и пари. Снимката нямаше значение. Джубал Пю трябваше да бъде отстранен.

Просто не можеше да го остави жив, за да виси над главата му като дамоклев меч. Пю трябва да си замине, независимо дали снимката е фалшива и дали имаше или нямаше свидетел. Защото ако ФБР се добереше до реални доказателства за връзката му с терористичните атаки и този негодник свидетелстваше срещу него, това щеше да бъде последният пирон в капака на ковчега му.

Но първо трябваше да се увери, че снимката е фалшива. Ако се потвърдеше, че е истинска, трябваше да се добере до флашпаметта на фотоапарата и да провери дали има други копия. Трябваше да научи и името на сервитьорката, която бе предполагаемата свидетелка. Самият факт, че се нуждаеше от тези неща, означаваше, че Пю сериозно е загазил.

Поднесе чашата с шампанско към устните си и изведнъж забеляза, че ръбчето й е леко нащърбено. Това вече беше прекалено. Чашите бяха изработени от един вече мъртъв венециански стъклар, по личните чертежи на Линкълн. Какви примитивни горили са тези типове от ФБР! Чашата явно беше наранена по време на тяхното претърсване.

Поеми си дъх. Поеми си дълбоко дъх.

Пю искаше парите в рамките на две седмици. Това доказваше, че е безмозъчен тип, иначе не би му дал толкова много време. Засичането му не беше проблем — едно телефонно обаждане стигаше. Проблем беше кубинката, която трябва да бъде убедена да поеме риска. А това означаваше пари. Много пари, които трябваше да плати от собствения си джоб и с които не разполагаше. Вероятно щеше да се наложи да продаде някои лични вещи, за да ги събере. Да, Джубал Пю действително беше успял да го ядоса!

Линкълн протегна ръка към бутона за вътрешна връзка.

— Есперанца, скъпа, много те моля, кажи на Хуан да изкара поршето. Отивам в Маями да хапна истинска кубинска храна.

— Да не си се побъркал? — изсъска кубинката. — Какво правиш тук?

— Спокойно. Ако смятаха, че имаш някаква връзка с мен, отдавна да са те скъсали от разпити.

— Ти си пълен идиот!

— Хайде, успокой се. Ако беше вдигнала телефона, можехме да се видим на друго място.

— Няма да разговарям с теб! Изяж си вечерята и изчезвай!

— Двеста хиляди — подхвърли Линкълн.

Кубинката се втренчи в него. Примигна веднъж, втори път. И изведнъж заприлича на стара сметачна машина: ръчката се спуска надолу, машината издава кратко дрънчене и хоп — двеста хиляди се прибавят към спестяванията й.

Тялото й се отпусна на отсрещния стол, пръстите й щракнаха по посока на сервитьора.

— Калвадос за мен и мистър Линкълн — поръча тя, замълча за секунда и добави: — Пиши ги на негова сметка.

Ема прецени, че в момента, в който Линкълн получи искането на Джубал Пю, той ще поръча убийството му. Едва ли щеше да го извърши лично.

— Линкълн е поръчал на някого да премахне Роли Патерсън — промърмори тя, обръщайки се към Демарко. — Много е вероятно същият човек да се окаже и убиецът на Уилям Бродрик.

— А също и този, който се опита да убие мен — кимна Демарко.

— Да. Ти извади късмет.

Планът на Ема беше да заловят убиеца на местопрестъплението с надеждата това да стане, преди да е убил Пю. За да избегне тежката присъда за опит за предумишлено убийство, този човек положително щеше да издаде Линкълн. От своя страна Линкълн, срещу обещание за по-лека присъда, щеше да пропее за поръчителите на терористичните атаки. Ема смяташе, че убиецът едва ли ще застреля Пю от триста метра разстояние, нито пък ще вдигне караваната му във въздуха. Разбира се, би могъл да го направи, но тя считаше, че това е малко вероятно. Линкълн със сигурност искаше да разбере дали Пю му е изпратил фалшива снимка, както и да научи името на свидетелката, която ги бе видяла на една маса. Затова убиецът щеше да измъчва Пю, за да се сдобие с въпросната информация. А те трябваше да го заловят по време на тези изтезания. Ема изобщо не се тревожеше, че междувременно Пю наистина можеше да пострада.

Да, планът беше прост, но ефикасен: убийците падат един след друг, като плочките на домино. Но и Ема, и Демарко съзнаваха, че изпълнението му няма да е лесно. Никой от тях не изказа на глас това, което мислеше: че животът на Пю е от второстепенно значение, важното беше да заловят човека, който щеше да се опита да го убие. Или вече го бе убил.