Майк Лосон - Двойни игри

Когато мобилният му телефон иззвъня, Демарко лежеше по гръб и изследваше приятната извивка на хълбоците й. Следобед тя си заминаваше за Айова. Той се събуди преди нея, но лежеше, без да помръдва, с плахата надежда, че тя скоро ще се събуди. След което секретарката на Махоуни сухо му нареди да си вдига незадоволения задник и да се яви в кабинета на шефа.

— Направи нещо, за да пипнеш този Линкълн! — извика Махоуни в момента, в който Демарко се настани насреща му.

Отговорът беше предвидим.

— Как да го направя, по дяволите? Дори ФБР не успя, въпреки огромната си машина!

Реакцията на този напълно основателен въпрос бяха няколко дяволити пламъчета в очите на председателя. Демарко ги беше виждал и преди. Те означаваха, че правилата са създадени за хората, но те винаги могат да бъдат нарушавани, защото всяко правило си има изключения. Словесното допълнение означаваше горе-долу същото.

— Предполагам, че Бюрото не постигна успех, тъй като играе по правилата — каза Махоуни. — Това е проблемът на всички държавни организации: никой не проявява желание да нарушава тези правила, да поема рискове. Докато ти…

Изречението остана недовършено, но смисълът беше ясен. Демарко неслучайно заемаше кабинет в приземието на Капитолия, вместо да бъде пълноправен член на председателския екип. Махоуни го беше назначил с презумпцията, че работата му няма да бъде ограничавана от морални скрупули и буквата на закона.

— Какво очаквате от мен, за бога? — гневно попита Демарко. — Може би да му подхвърля компрометиращи улики?

Ако Джон Махоуни беше нормален работодател, той без съмнение би отвърнал: Не, разбира се. За какъв ме мислиш? Но Джон Махоуни не беше нормален работодател, той не беше дори нормално човешко същество.

— Браво на теб — отвърна той. — Най-после започваш да мислиш с главата си.

— Шефът иска да притисна Линкълн на всяка цена, без да го е грижа как ще го направя — обяви Демарко.

Вместо да демонстрира изненада, Ема просто кимна.

— Наистина трябва да се направи нещо по отношение на този тип. Не можем да го оставим да се измъкне.

За разлика от Махоуни, пък и от Демарко, Ема беше привърженик на високите морални стандарти. Демарко подозираше, че моралът на някои канонизирани светци бе много по-нисък от нейния. Но ето че в случая с Оливър Линкълн тя изведнъж заставаше на страната на Джон Махоуни.

— За бога, Ема! — мрачно въздъхна той. — Какво мога да направя, да подхвърля компрометиращи материали в къщата на Линкълн?

— Не, това е незаконно — поклати глава Ема. — Имам по-добра идея.

Реализирането на плана на Ема започна със серия цифрови фотографии.

Първата й работа беше да изиска снимката на Джубал Пю и Оливър Линкълн, направена от Ранди Уайт в ресторанта в Уинчестър. Разбира се, тя стори това с посредничеството на Махоуни. На въпроса на ФБР защо председателят иска тази снимка той троснато отговори: „Искам я и толкоз!“ Не след дълго секретарката му изпрати въпросната снимка на електронната поща на Ема.

Следващата й стъпка беше да изпрати специален човек в Кий Уест, който да направи серия актуални снимки на Оливър Линкълн. Освен това човекът няколко пъти щракна и интериора на въпросния ресторант. Накрая, използвайки връзките си в „Уошингтън Поуст“, Ема се сдоби и със снимка на Джубал Пю, направена по време на процеса срещу Ранди Уайт.

Специалистите от ФБР потвърдиха, че лицето, с което Пю е бил заснет в ресторанта, действително е Оливър Линкълн. Но Ема използва услугите на свой експерт, който успя да изгради портрет на Линкълн — също с шапката на „Тампа Бей“, перука, фалшива брада и слънчеви очила — в същата компания и в същия ресторант. На снимката ясно се виждаше отсрещната сграда. След като внимателно разгледа снимката, Ема накара експерта си да свали слънчевите очила от лицето на Линкълн.

Седмица по-късно тя притежаваше снимката, която ФБР би желало да има. На нея съвсем ясно се виждаше лицето на Оливър Линкълн, седнал в компанията на Джубал Пю — при това точно на мястото, посочено от Пю. Фактът, че снимката бе фалшива, нямаше никакво значение, тъй като тя не възнамеряваше нито да я предава на ФБР, нито да я използва за обвинения срещу Линкълн. Снимката бе изфабрикувана поради съвсем друга причина.

Трябваше им човек, който да осъществи ужилването на Пю. Идеалният кандидат би бил държавен служител, решил да престъпи чертата. Отначало бяха склонни той да бъде самият Демарко, но после се отказаха от тази идея. Защото Джо беше роднина на Дани Демарко, а Джубал Пю би проявил подозрителност към всеки, който носи фамилията на човека, който го беше насадил.