Майк Лосон - Двойни игри

Същото се случи с банковите сметки на Линкълн. Той беше платил обещаните два милиона долара на Пю, но банковите му сметки не отразяваха подобна трансакция. Липсваха и следи, че Линкълн беше получил парите от някой друг.

Пълен провал се оказа и ресторантът, в който се беше състояла срещата между двамата. В него работеха шестнайсет души — всички без изключение с двуцифрен коефициент на интелигентност, — но никой от тях не потвърди, че Линкълн е бил в заведението. За Пю бяха сигурни, защото той се оказа редовен клиент. Но не и за брадат мъж с бейзболна шапка и слънчеви очила, който е бил с него на посочената дата.

— Бейзболна шапка на „Тампа Бей“ — търпеливо обясни Фицсимънс на момичето, което обикновено обслужваше масата, където бяха седнали Пю и Линкълн. — Тук рядко се виждат подобни шапки.

— Честно ще ви призная, че за мен бейзболът е педерастка игра — понижи глас сервитьорката. — Никога не обръщам внимание на клиенти с подобни шапки. Но ако някой носи шапка на „Долфинс“…

Тормозът над Линкълн беше единственото удоволствие на Мерил Фицсимънс, но и то се оказа доста съмнително. При първата им среща беше принуден да звъни на портала, за да бъде допуснат в имението. А после го оставиха да чака, сякаш не беше агент на ФБР, а жалък търговски пътник. Когато масивното съоръжение от ковано желязо най-после се отвори да пропусне трите натъпкани с агенти коли, Линкълн спокойно ги очакваше на верандата в компанията на адвоката си.

Това окончателно вбеси Фицсимънс. Откъде изобщо бе разбрал, че някой го свързва с Джубал Пю? Кой го е информирал за появата на ФБР в дома му? Явно този човек разполагаше с информатор, при това на най-високо място. Министерството на правосъдието, Конгресът, а може би и в самото Бюро. И този информатор го беше предупредил достатъчно рано, за да повика адвоката си.

А него наистина си го биваше. Беше изключително спокоен, изключително възпитан и изключително делови адвокат на име Ламонт Грийн. Той постави пред Фицсимънс абсолютно всички препятствия, позволени от закона. Линкълн беше разпитан пет пъти поред — неизменно в присъствието на Грийн, който го съветваше да отваря уста само за да си каже името. А когато поискаха да подложат клиента му на детектор на лъжата, Грийн се изсмя гръмогласно, сякаш никога през живота си не беше чувал нещо по-смешно.

Единственото удовлетворение на Фицсимънс до момента беше обискът на къщата на Линкълн. Агентите на ФБР буквално я обърнаха с хастара навън въпреки заплахите на Грийн, че ще ги съди за нанесени щети. В края на краищата Фицсимънс работеше за правителството на Съединените щати и изобщо не му пукаше как то щеше да удовлетвори претенциите на Грийн — дори и да се наложеше да удвои националния дълг, за да изплати щетите. Фицсимънс имаше повод да се усмихне, когато ставаше въпрос за пари. Линкълн плащаше на Грийн около шестстотин долара на час. Силно се надяваше мръсникът да обяви фалит до края на разследването срещу него.

За съжаление няколко месеца по-късно, след хиляди работни часове на неговите агенти, Фицсимънс не успя да обвини Оливър Линкълн в абсолютно никакво закононарушение. Този човек беше действал изключително предпазливо. Не бяха установени никакви негови връзки с Кенет Доблър и Идит Бакстър, нито пък с други хора, които са му плащали. Нямаха успех и в издирването на убийците на сенатор Бродрик и на полицая от охраната на Капитолия, който беше застрелял Мустафа Ахмед. Фицсимънс дори не успя да арестува проклетия въздушен шериф, убил Юсеф Халид, въпреки доказаната информация, че някой го бе предупредил с кой самолет ще пътува похитителят.

Да, пенсията ставаше все по-примамлива за специален агент Мерил Фицсимънс.

— Пристигнахме, Стив. Това е новият ти дом.

Стив. Джубал Пю все още не можеше да свикне с това име. Както и с факта, че вместо в имението от около 160 хектара в долината Шенандоа, той щеше да живее в някакъв къмпинг за каравани в град Виктор, щата Монтана. Всъщност дори не във Виктор, а някъде в околностите му. Вече мразеше Монтана, мразеше и караваната, в която трябваше да живее.

Мразеше и това местно ченге, което, по силата на непонятна традиция, се наричаше маршал. За него маршалът трябваше да прилича на актьора Сам Елиът — сух и висок, с тънки мустачки и каубойски ботуши. Но този, който го придружи до Виктор и го запозна с Програмата за защита на свидетелите, беше полуплешив дебелак, който би трябвало да продава застраховки. На всичкото отгоре носеше и очила. Само ако покажеше значката си, човек щеше да разбере, че е ченге. Но докато стъпи на краката си, Джубал трябваше да остане във Виктор. Без да е сигурно, че това някога щеше да се случи. До известна степен той беше доволен, защото никога нямаше да забрави погледа на Ранди в съдебната зала, когато даде показания срещу него. Всъщност преместването му тук беше дяволски добра идея. Защото Ранди имаше стотина братовчеди, които бяха не по-малко свирепи от него. И ако някой от тях разбереше къде се бе скрил…