Эдриан Маккинти - Веригата

Рейчъл се страхува. Приближават се. Тя го усеща. Сънищата, стиховете от песни и кошмарите до един водят насам. Предупредили са ги да не си пъхат носа във Веригата, но ето я, следва Веригата, следва нишката на Ариадна. Лабиринтът обаче няма толкова лесно да разкрие тайните си.

Обхождат блатата и мочурищата по Коут цели три мразовити часа, но не откриват нищо.

Няма антена.

Няма базова станция.

Няма почти никакви признаци на цивилизация.

Спират на някаква поляна, пият вода от бутилките си и продължават. Минават още няколко влудяващи часа. Когато пада мрак, вече са мокри до кости, изтощени до смърт и изпохапани от насекомите. Рейчъл дори не е сигурна дали са все още на Коут, на континента или на друг остров в съвсем друга речна система. Прекосили са стотици ручеи и пътеки. Тя е смазана от умора. Пациентите на химиотерапия не ходят на многочасови разходки из мочурища през декември.

Диша с мъка.

Умира точно тук и сега, насред блатото. Пийт не бива да го разбере.

Вдига поглед към заплашителното небе. Отрупано е със сиво-черни зловещи облаци, простиращи се чак до хоризонта на запад.

— В прогнозата не казаха ли, че ще вали сняг? — пита тя.

— Може би, да. Най-добре да не сме тук, когато завали.

— Ако искаш да построиш антена за мобилни телефони, къде ще я сложиш? — пита го Рейчъл. — Ти си инженер.

— На високо — отвръща Пийт.

— Тук има ли някаква височина?

— Може би онзи хълм там? — сочи Пийт.

Хълмчето е ниско, може би на десетина метра надморска височина. И на петстотин метра през гъсталака.

— Защо не?

На две трети от пътя са, когато започват да виждат очертанията на антената. Паднала е или може би е потънала частично и се е килнала към земята.

Стигат на върха на хълма задъхани.

Оттук се вижда цялата речна система на Ин, простряла се на запад. Болнаво зелената наносна долина е огромна, вони ужасно и изглежда зловещо, сякаш крие под себе си изгубен пиратски град, който само чака някой да го извади от собствените му миазми.

Сърцето на Рейчъл замира.

Какъв точно е бил планът на Ерик? Какво е очаквал да направят, след като открият най-близката антена до мястото, откъдето са й се обадили от Веригата?

— И сега какво? — пита тя Пийт.

Той поглежда облаците и свежда поглед към часовника си. Пет часът е. Цял ден са прекарали в обикаляне на острова. Студено им е, мокри са и той не иска Рейчъл да прекара цяла нощ в блатата. Не и без съответната екипировка, щом се задава снежна буря.

Има и други проблеми. Тази сутрин сгреши с идеята да си бие само две трети от обичайната доза. По кожата му плъзват мравки. Очите му са сухи. Поти се обилно. Още не е станало съвсем зле, но ще стане. Трябва да си бие дозата. Скоро.

— Как мислиш, да приключим за днес, а? — предлага той.

Рейчъл поклаща глава. Толкова са близо. Тя трябва да ги открие, преди те да дойдат. Няма да имат друга възможност. Трябва да го направят сега.

— Да приключим за днес? — повтаря Пийт.

— И после какво?

— Ще отидем във ФБР. Ще им разкажем всичко. Ще ги оставим те да търсят къщата.

— Ще ни вкарат в затвора.

— Семейство Дънлийви може да решат да не съдействат на полицията — казва Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Те ще ни помогнат само ако разберат, че с Веригата е свършено.

Пийт кимва.

— Какво е онова до реката, на север? — пита Рейчъл и взима бинокъла на Пийт. — Хижа?

Оглежда постройката.

Тя е на около километър и половина от тях. Голяма стара къща с веранда, която я заобикаля цялата. Между нея и антената няма никакви препятствия.

— Определено си струва да я огледаме — казва Пийт. — Но ще трябва да минем през още един-два потока.

Преминават през леден поток, в който водата им е до бедрата, и продължават през рехава горичка, докато стигат на неколкостотин метра от къщата. Тя е голяма и някои части от нея в близост до реката са качени на колове. До нея има няколко запуснати селскостопански постройки по-навътре в мочурището, на изток. Под верандата, в северната част на къщата са паркирани няколко коли.

Косъмчетата по врата на Рейчъл настръхват. Нещо в това място крещи финал.

— Какво искаш да направим, Рейч? — пита Пийт.

— Хайде да пробваме да се приближим още малко. Ако успеем да видим номерата на колите…

— Ще трябва да пълзим. Да се придържаме ниско над земята. Тук няма толкова много растителност, може да ни видят — казва Пийт.

Рейчъл мята пушката си на рамо, допива си водата и запълзява след Пийт към къщата. Теренът е влажен, обраснал с къпини, трънаци и храсти пясъчни сливи. След трийсет секунди и двамата са изподрани до кръв. Започва да вали сняг. На сто метра са.