Эдриан Маккинти: Веригата

— Добре, готово. Майка й разбра всичко и знае какво трябва да направи — казва тя. — Свали я в мазето, а аз ще скрия колата.

— Добре — покорно отвръща мъжът. — Трябва да излезеш от колата, Кайли. Ще ти отворя вратата.

— Къде отиваме? — пита Кайли.

— Подготвихме ти стая. Не се притеснявай — казва мъжът. — Много добре се справяш.

Тя усеща как мъжът се пресяга през нея и откопчава колана й. Дъхът му е кисел и противен. Вратата до нея се отваря.

— Не сваляй превръзката. Насочила съм пистолет към теб — казва жената.

Кайли кимва.

— Е, какво чакаш? Мърдай! — добавя жената с пронизителен истеричен глас.

Кайли стъпва на земята и започва да се изправя.

— Пази си главата, моля те — казва мъжът.

Изправя се бавно и внимателно. Ослушва се за шума на коли от магистрала или други звуци, но не чува нищо. Нито коли, нито птици, нито вълните на Атлантика, разбиващи се в брега. Навлезли са доста навътре в сушата.

— Насам — казва мъжът. — Ще те хвана за ръката и ще те заведа в мазето. Не се опитвай да правиш нищо. Няма къде да избягаш, а и двамата сме готови да те застреляме. Ясно?

Тя кимва.

— Отговори му — нарежда жената.

— Няма да се опитам да правя нищо.

Чува дърпането на резе и отварянето на врата.

— Внимавай, стълбите са стари и малко стръмни — предупреждава я мъжът.

Кайли слиза бавно по дървените стълби, а мъжът я държи за лакътя. Когато стълбите свършват, тя усеща, че е стъпила върху бетон. Сърцето й замира. Ако се намираха в пространството между пода и земята, като в нейната къща, под краката си щеше да усеща само пръст и пясък. През пръст и пясък човек може да си прокопае път. През бетон обаче не може да се копае.

Мъжът я превежда през помещението. Очевидно е мазе. Мазе на къща във вътрешността на щата, далече от всички.

Кайли мисли за майка си и усеща как в гърлото й се надига стон. Горката й майка! Трябваше скоро да започне нова работа. Животът й тъкмо започна да се оправя след рака и развода. Не е честно.

— Седни тук — казва мъжът. — Седни хубаво. Сложили сме матрак на пода.

Кайли сяда на матрака, който, изглежда, е застлан с чаршаф, върху който има спален чувал. Чува щракване, когато жената прави нова снимка.

— Добре, отивам в къщата, за да й пратя това и да проверя Уикр. Моля се на Господ да не сме ги ядосали — казва тя.

— Не им казвай, че нещо се е случило. Кажи им, че всичко е минало по плана — съветва я мъжът.

— Знам! — сопва се жената.

— Всичко ще се нареди — казва мъжът неубедително.

Кайли чува как жената тича нагоре по дървените стълби и затваря вратата към мазето. Сега тя остава сама с мъжа и това я плаши. Може да й направи какво ли не.

— Всичко е наред — казва той. — Вече можеш да си свалиш превръзката.

— Не искам да ти видя лицето — казва Кайли.

— Няма нищо, сложил съм си ски-маската.

Тя сваля превръзката. Мъжът стои наблизо с пистолета в ръка. Свалил си е палтото. Носи джинси, черен пуловер и мокасини, зацапани с кал и глина. Едър мъж на четирийсет или петдесет и няколко години.

Мазето е правоъгълно, приблизително шест на девет метра. На едната стена се виждат два малки квадратни прозореца, затрупани от листа. Бетонен под, матрак и електрическа лампа до него. Обзавели са я със спален чувал, кофа, тоалетна хартия, картонена кутия и две големи бутилки вода. С изключение на тези неща мазето е празно. До едната стена има стара чугунена печка, а в далечния ъгъл се вижда бойлер.

— Ще останеш тук следващите няколко дни. Докато майка ти плати откупа и свърши другото нещо. Ще се опитаме да ти създадем каквито удобства можем. Сигурно си много изплашена. Не мога да си представя… — казва той и се задавя. — Не сме свикнали на това, Кайли. Не сме такива хора. Правим всичко това насила. Налага се да го разбереш.

— Защо ме отвлякохте?

— Майка ти ще ти обясни всичко, когато те върнем. Жена ми не иска да говоря за това.

— Ти се държиш по-мило от нея. Има ли някакъв начин да ме…?

— Не. Ние, боже, ще те убием, ако се опиташ да избягаш. Сериозно говоря. Знаеш на какво сме с… способни. Беше там. Чу какво стана. Горкият човек… О, боже! Сложи си това на лявата китка — казва той и й подава чифт белезници. — Затегни я достатъчно, че да не можеш да я изхлузиш, но не чак толкова, че да ти претрие кожата… А така. Малко по-стегнато. Чакай да видя.

Той взима китката й, проверява гривната на белезниците и я затяга още. После взима другата гривна, закопчава я към тежка метална верига и заключва веригата за чугунената печка с катинар.