Эдриан Маккинти: Веригата

— Какво? Кого да избера? — пита Рейчъл, обзета от ужас.

— Някого, който няма да наруши правилата. Без полицаи, без политици, без журналисти — тези не стават. Някой, който ще отвлече човек, ще плати откупа и ще си държи езика зад зъбите, а Веригата ще продължи.

— Откъде знаещ, че ще направя всичко това?

— Ако не го направиш, ще убия Кайли и ще започна отново с някой друг. Ако аз прецакам нещо, ще убият сина ми и след това мен. За нас нещата са стигнали твърде далеч. Ще ти го кажа съвсем ясно, Рейчъл: ще убия Кайли. Вече знам на какво съм способна.

— Моля те, не го прави. Пусни я, моля те, умолявам те. Като майка на майка ти се моля. Тя е чудесно дете. Само нея имам на този свят. Толкова я обичам.

— Точно на това разчитам. Разбра ли всичко, което ти казах дотук?

— Да.

— Дочуване, Рейчъл.

— Не! Чакай! — вика Рейчъл, но жената вече е затворила.

Четвъртък, 8:56 ч.

Рейчъл започва да трепери. Лошо й е, гади й се, вие й се свят. Чувства се така, както се чувстваше в дните на химиотерапията, когато позволи на лекарите да вкарват отрова в тялото й и да я изгарят с надеждата, че това ще я излекува.

Шумната върволица от коли вляво от волвото не спира, а тя седи, без да помръдне, като някой отдавна умрял изследовател на космоса, разбил се на чужда планета. Минават четирийсет и пет секунди, откакто жената затвори. Рейчъл има чувството, че са четирийсет и пет години. Телефонът иззвънява и я стряска.

— Ало?

— Рейчъл?

— Да.

— Доктор Рийд е. Очаквахме те в девет, но още не си се записала на рецепцията долу.

— Закъснявам. Има задръстване — казва тя.

— Няма нищо. По това време на деня винаги е пълен ужас. Кога да те очакваме?

— Какво? О… Днес няма да дойда. Не мога.

— Наистина ли? Лоша работа… Утре ще успееш ли?

— Не. Тази седмица няма да мога.

— Рейчъл, искам да се видим, за да поговорим за резултатите от кръвните ти изследвания.

— Трябва да тръгвам — казва Рейчъл.

— Виж, не обичам да обсъждам тези неща по телефона, но в последните ти изследвания видяхме много високи нива на маркер СА 15-3. Наистина трябва да поговорим…

— Не мога да дойда. Дочуване, доктор Рийд — казва Рейчъл и затваря в мига, в който вижда мигащите светлини на полицейска кола в огледалото за обратно виждане.

Едър тъмнокос масачузетски щатски полицай излиза от колата си и тръгва към волвото. Тя седи напълно зашеметена, а сълзите засъхват по бузите й. Полицаят почуква по стъклото и след миг колебание тя го сваля.

— Госпожо — започва той и вижда, че е плакала. — Госпожо, да нямате проблем с колата?

— Не. Съжалявам.

— Ами, госпожо, тази лента е само за аварийно спиране.

Кажи му — мисли си тя. — Разкажи му всичко. Не, не мога, ще я убият, наистина ще я убият. Онази жена ще я убие.

— Знам, че не бива да спирам тук. Говорех с онколога си по телефона. Тя… Изглежда, ракът се е върнал.

Полицаят разбира. Кима бавно.

— Госпожо, мислите ли, че сте в състояние да продължите по пътя си?

— Да.

— Няма да ви пиша фиш, но ще ви помоля да продължите по пътя си, госпожо, ако обичате. Ще задържа колите, докато се влеете в лентата.

— Благодаря, полицай.

Тя завърта ключа в стартера и старото волво с грохот се събужда за живот. Полицаят спира колите в дясната лента и тя излиза от аварийната без проблеми. Кара два километра и половина до първия изход от магистралата и поема по отбивката. На юг е болницата, където може би могат да я излекуват, но това няма никакво значение. Да си върне Кайли е по-важно от слънцето, звездите и цялата вселена. Тя поема по И-95 на север, насилвайки волвото така, както не е било насилвано никога. Първо в дясната лента, после в средната, най-накрая в лявата, скоростната. Деветдесет километра в час, сто, сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет. Двигателят пищи, но единствената мисъл в главата на Рейчъл е: Давай, давай, давай. Единствената й работа сега е на север. Да вземе заем от банката. Да купи телефоните. Да купи пистолет и всичко останало, което ще й трябва, за да си върне Кайли.

Четвъртък, 9:01 ч.

Всичко се случва толкова бързо. Чу се изстрел и потеглиха. Колко дълго се движиха? Кайли губи представа за времето. Може би седем или осем минути, преди да свият по по-тесен път, по който караха доста дълго и накрая спряха. Жената я снима и излиза от колата, за да се обади по телефона. Може би на майка й или баща й. Кайли седи на задната седалка с мъжа. Той диша тежко, ругае под носа си и издава странни животински звуци, като скимтене. Застрелването на полицая очевидно не е било част от плана и мъжът не успява да запази самообладание. Кайли чува, че жената се връща.