Эдриан Маккинти: Веригата

— Какво има? — пита мъжът.

— Току-що минахме покрай полицейска кола на междущатската граница.

— Няма нищо, мисля, че всичко е… не, о, боже, включил е светлините — казва мъжът. — Ще те спре. Караше прекалено бързо! Трябва да спреш.

— Знам — отвръща жената.

— Всичко ще бъде наред. Надали някой е съобщил, че колата е открадната. От седмици стоеше на улицата в Бостън.

— Не колата е проблемът, тя е проблемът. Подай ми пистолета.

— Какво ще правиш?

— А какво можем да направим?

— Да поговорим с него и да си тръгнем — настоява мъжът.

— С отвлечено момиче със завързани очи на задната седалка?

— Тя няма да каже нищо. Нали, Кайли?

— Не, обещавам — изхленчва Кайли.

— Кажи й да мълчи. Махни това от лицето й и й кажи да наведе глава и да гледа надолу — инструктира го жената.

— Затвори си очите. Нито дума — казва мъжът, сваля превръзката и навежда главата на Кайли.

Жената спира колата на банкета и полицейската кола най-вероятно също спира зад нея. Жената явно наблюдава полицая в огледалото за обратно виждане.

— Записва номера в бележника си. Сигурно го е проверил и по радиостанцията — казва тя.

— Няма страшно. Поговори с него. Всичко ще се оправи.

— Всички тези щатски полицаи, които дебнат по пътищата, имат камери на таблото, нали?

— Не знам.

— Сигурно търсят колата. И трима души в нея. Ще трябва да я скрием в плевнята. Може би за няколко години.

— Не бързай да се стряскаш. Сигурно просто ще те глоби за превишена скорост.

Кайли чува хрущенето на ботушите на полицая по чакъла, когато той излиза от колата си и тръгва към тях. Чува как жената сваля прозореца.

— О, боже! — прошепва жената, докато чака.

Ботушите на полицая спират да хрущят пред отворения прозорец.

— Проблем ли има, полицай? — пита жената.

— Госпожо, наясно ли сте с каква скорост се движехте? — пита полицаят.

— Не — отвръща тя.

— Радарът ми отчете 84 километра в час. Тук има ограничение от 40 километра заради училището. Вероятно не сте видели знаците.

— Не. Не знаех, че наблизо има училище.

— Има много знаци, госпожо.

— Съжалявам, просто не ги видях.

— Ще трябва да погледна… — започва полицаят и спира.

Кайли знае, че гледа към нея. Цялата трепери.

— Господине, това дъщеря ви ли е до вас? — пита полицаят.

— Да — отговаря мъжът.

— Госпожице, бихте ли си вдигнали главата, моля?

Кайли вдига глава, но продължава да стиска очи. Още трепери. Полицаят е видял, че нещо не е наред. Минава половин секунда, докато полицаят, Кайли, жената и мъжът обмислят следващия си ход.

Жената простенва и в следващия миг се чува пистолетен изстрел.

Четвъртък 8:35 ч.

Предполага се, че става дума за рутинен преглед. Шестмесечният рутинен преглед, за да се уверят, че всичко е наред и че ракът на гърдата е все още в ремисия. Рейчъл каза на Кайли да не се притеснява, защото се чувства чудесно и всичко почти със сигурност е наред.

Тайно, разбира се, тя знае, че може би не всичко е наред. Срещата й с лекаря е първоначално насрочена за вторника преди Деня на благодарността, но предишната седмица тя си пусна кръвни изследвания в лабораторията и когато доктор Рийд видя резултатите, каза на Рейчъл да дойде в четвъртък сутринта. Възможно най-рано. Доктор Рийд е сурова, спокойна и овладяна жена, по произход от Нова Скотия, и не е склонна да реагира пресилено на каквото и да е.

Рейчъл се опитва да не мисли за това, докато кара на юг по И-95.

Защо да се тревожи? Още нищо не знае. Може би доктор Рийд ще пътува за родното си място за Деня на благодарността и си е насрочила всички прегледи за по-ранен ден.

Рейчъл не се чувства болна. Всъщност от поне две години не се е чувствала толкова добре. Известно време си мислеше, че е любимка на лошия късмет, но всичко това се промени. Разводът е зад гърба й. Започна да си пише лекциите за курса по философия, който ще води от януари. Косата й, опадала от химиотерапията, порасна, силите й се върнаха и качва килограми. Психическата цена за всичко, случило се през последната година, е платена. Тя отново е организираната, спокойна жена, която работеше на две места, за да издържа Марти, докато завърши право, и да купи къщата на остров Плъм.

Само на трийсет и пет години е. Целият й живот е пред нея.

Да чукнем на дърво — мисли си тя и почуква по зелената част на таблото, за която се надява, че е дървена, но подозира, че всъщност е от пластмаса. В тайнствения мрачен хаос на багажника на волвото, модел 240, има стар бастун от дъб, но е безсмислено да си рискува живота, за да се разтършува за него.