Эдриан Маккинти - Веригата

Телефонът й казва, че часът е 8:36. Кайли сигурно е слязла от автобуса и сега върви през детската площадка със Стюарт. Тя взима телефона и праща на Кайли съобщение с глупавата шега, която пази за този момент цяла сутрин: "Как мислиш за немислимото?"

Когато след една минута все още няма отговор, Рейчъл й го праща: "С глава".

Отново никакъв отговор.

"Разбрали го? От абсурдната серия е" — пише Рейчъл.

Кайли я избягва нарочно. Но — казва си Рейчъл с широка усмивка — на бас че Стюарт се смее с глас. Той винаги се смее на глупавите й вицове.

Вече е 8:38 и движението по пътя става по-оживено.

Не иска да закъснява. Никога не закъснява. Може би е по-добре да слезе от междущатската магистрала и да поеме по шосе № 1?

Канадците празнуват Деня на благодарността в друг ден, не в третия четвъртък на ноември, спомня си тя. Доктор Рийд сигурно я е извикала, защото резултатите от кръвните изследвания не са добри. "Не" — казва на глас и поклаща глава. Движи се напред. И дори ако все още има паспорт за царството на болните, няма да допусне това да я определя. Това е зад гърба й, заедно със сервитьорската работа, карането за "Юбер" и някога неустоимия чар на Марти.

Най-сетне използва пълния си потенциал. Сега е преподавател. Мисли за встъпителната си лекция. Може би Шопенхауер ще дойде в повече на студентите. Може би е по-добре да започне лекцията с вица за Сартр и сервитьорката в Дьо…

Телефонът й звънва и я стряска.

Непознат номер, пише на екрана.

Тя вдига и включва високоговорителя.

— Ало?

— Две неща трябва да запомниш — казва глас, променен от модулатор. — Първо, не си първата и със сигурност няма да си последната. Второ, запомни, че не става дума за пари. Става дума за Веригата.

Това трябва да е някаква шега — казва една част от мозъка й. Но други, по-дълбоко разположени, по-древни части от централния й мозък започват да реагират по начин, който би могъл най-точно да се опише като животински ужас.

— Струва ми се, че сте сбъркали номера — казва тя.

Гласът продължава все така равно:

— След пет минути, Рейчъл, ще получиш най-важното телефонно обаждане в живота си. Ще трябва да отбиеш и да спреш. Ще трябва да си събереш ума. Ще получиш подробни инструкции. Няма да се преструвам, че ще ти бъде лесно. Следващите няколко дни ще бъдат много трудни, но Веригата ще ти помогне да ги преодолееш.

На Рейчъл й е много студено. В устата си има вкус на стари монети. Главата й е олекнала.

— Ще трябва да се обадя на полицията или…

— Без полиция. Никакви органи на реда. Ще се справиш, Рейчъл. Нямаше да бъдеш избрана, ако не вярвахме, че си типът човек, който няма да изгуби самообладание. Онова, което ще бъде поискано от теб, ще ти се стори невъзможно за момент, но всъщност ти си напълно способна да се справиш.

По гърба й се плъзва невидимо късче лед. Бъдещето се процежда в настоящето. Едно ужасяващо бъдеще, което, изглежда, ще се разкрие напълно само след няколко минути.

— Кой сте вие? — пита тя.

— Моли се никога да не разбереш кои сме ние и на какво сме способни.

Разговорът прекъсва. Тя отново проверява номера, но той си остава скрит. Гласът обаче… Механично променен и равен. Уверен, вледеняващ, арогантен. Какво иска да каже собственикът му с думите, че ще получи най-важното обаждане в живота си? Тя поглежда в огледалото за обратно виждане, изкарва волвото от скоростната лента и минава в средната, в случай че някой наистина й се обади след малко.

Започва да чопли нервно един конец, измъкнал се от червения й пуловер, когато айфонът отново иззвънява.

Непознат номер.

Тя натиска зеления бутон на дисплея за приемане на разговора.

— Ало?

— Рейчъл О'Нийл? — пита глас.

Друг глас. На жена. Жена, която явно е много разстроена.

На Рейчъл й идва да каже Не. Иска да избегне надвисналата катастрофа, като каже, че е започнала отново да използва моминското си име Рейчъл Клайн, но знае, че е безсмислено. Нищо от това, което каже или направи, няма да попречи на тази жена да й съобщи, че се е случило най-лошото.

— Да — казва.

— Много съжалявам, Рейчъл, но имам ужасна новина. Имаш ли лист хартия и химикалка за инструкциите?

— Какво се е случило? — пита тя, вече наистина уплашена.

— Отвлякохме дъщеря ти.

Четвъртък, 8:42 ч.

Небето пада върху нея. Небето пада. Не може да диша. Не иска да диша. Момиченцето й. Не! Не е вярно! Никой не е отвлякъл Кайли! Тази жена не звучи като похитител. Това е лъжа!