Саймон Бекетт: Мъртви води

Сиянието от навигацията отслабваше с просветляването на небето пред мен. От едната ми страна на фона на изгрева се очертаваха рафинериите на Канви Айлънд — черни насечени силуети, обсипани със светлинки. На шосето се появиха повече коли, но когато завих в поредната отбивка, движението отново отслабна. Скоро пак останах сам, обърнал фарове право към надвисналата зора.

Не след дълго изключих навигацията, вече разчитах само на информацията на Лънди. Навред земята беше равна като опънат чаршаф, намачкан от горички глог и само тук-там по някоя щръкнала къща или хамбар. Указанията на инспектора ме преведоха през малко, запуснато градче, наречено Крукхейвън, което се намираше съвсем близо до началото на естуара. Подминах сглобяеми къщи с мозаечна мазилка и каменни къщурки, за да стигна до мъничко пристанище, където няколко траулера [3] Малък риболовен кораб за влачене на риболовна мрежа, наречена трал. — б. р. и риболовни лодки с мръсни корпуси бяха катурнати под ъгъл в тинята и чакаха прилива да им върне грацията и смисъла.

Градчето беше неприветливо и не съжалих, че го оставям зад гърба си. Пътят продължи покрай естуара — на местата, където приливът бе заливал бреговете, асфалтът се беше износил. И то скоро, ако се съди по вида му. Бе отминала поредната лоша зима, съпроводена с наводнения, но, затънал в собствените си проблеми в Лондон, не бях обръщал особено внимание на новините за бури по крайбрежието. Тук обаче, съдейки по изсъхналите водорасли на пътя и по околните полета, хората едва ли са могли да ги пренебрегнат. Лошото време и глобалното затопляне не са просто академичен дебат, когато си изложен на резултатите от въздействието им.

Последвах пътя към естуара. Отливът постепенно го превръщаше в гола кална равнина, нашарена с езерца и канали. Започнах да се чудя дали не съм свил в грешно отклонение, но след това видях поредица ниски сгради по брега. Пред тях бяха паркирани разнообразни полицейски коли и, ако оставаше и капка съмнение, дървената табела, побита недалеч от сградите, потвърждаваше местонахождението ми: "Салтмиър Ойстър Ко."

На портата стоеше полицай. За да ме пусне да мина, се консултира по радиостанцията. Спрях на ронещ се асфалтов паркинг, редом с другите коли и полицейската каравана, настанена зад разпадащите се бараки на стридоловната компания. Излязох, схванат от шофирането. Наоколо отекваха скръбните крясъци на чайките и лъхаше на гниещи водорасли, смесени с присъщия мирис на солена тиня. Поех си дълбоко дъх и се загледах над ширналата се блатиста долина. Пресъхналият естуар изглеждаше така, сякаш някой гигант е гребнал голяма шепа от него и е оставил само тинята и отделни локви и езерца. Донякъде напомняше лунен пейзаж, но приливът вече започваше да се завръща: виждах как струйките се промъкват обратно по каналите, врязани в дъното на естуара, и ги изпълват пред очите ми.

Поредният полъх на вятъра донесе до ушите ми равномерното бучене на хеликоптер — полицейски или на бреговата охрана. Виждах далечната прашинка, която се въртеше над водата. Щеше да се възползва максимално от светлината и отлива, за да проведе визуален оглед на района. Плаващият труп не излъчва достатъчно топлина, за да бъде засечен в инфрачервения спектър и е по-трудно да се забележи от въздуха. Особено ако е точно под повърхността. Което означаваше, че няма да разполагаме с много време, за да намерим останките, преди водата да се върне и да ги отнесе.

Затова не стой да зяпаш безцелно. Една от полицайките в караваната ми каза, че инспектор Лънди е на вълнолома. Заобиколих заключената стридоловна база и минах отпред. Заобленият корпус на полицейската РИБ лодка — надуваем плавателен съд с твърд корпус, чакаше върху платформа на края на бетонния улей и сега вече разбрах защо издирването се провежда оттук. Улеят се спускаше до дълбок канал в тинята право пред вълнолома. Завръщащата се вода щеше да напълни първо него и да позволи пускането на лодката, без да се чака пълното наводняване на естуара. Водата още не се бе покачила достатъчно за лодката, но от водовъртежите и вълните по повърхността съдех, че не остава много време.

До РИБ лодката стояха групичка мъже и една жена, говореха си тихичко и държаха димящи пластмасови чаши. Част от тях носеха кажи-речи военни униформи — тъмносини панталони и ризи под обемисти спасителни жилетки, които ги определяха като Морския корпус, но другите бяха цивилни. Обърнах се към тях: