Саймон Бекетт - Мъртви води

Прибрах кутията в металния шкаф при останалите. Разтрих схванатия си врат, влязох в кабинета си и седнах пред компютъра. Докато машината зареждаше, бях обзет от обичайното нетърпение — като кучето на Павлов. И както винаги, нетърпението бе изместено от разочарование. Открих единствено присъщите на академичния живот ежедневни писма: въпроси от студенти, напомняния от колеги и тук-там реклами, които спам филтърът не е успял да улови. Нищо друго.

Това продължаваше месеци наред.

Едно от писмата беше от професор Харис — новия декан на антропологията, който ми напомняше да се свържа със секретарката му и да си насроча среща. Да прегледаме вариантите относно поста ви, както деликатно се беше изразил. Стомахът ми се присви, когато го прочетох, но не беше изненада. А и, така или иначе, беше проблем за следващата седмица. Изключих компютъра, оставих лабораторната престилка на закачалката и си облякох якето. На излизане в коридора се разминах с една от докторантките.

— Лека, доктор Хънтър! И весели празници! — пожела ми тя.

— Благодаря, Джамила, и на теб.

Мисълта за предстоящия дълъг празничен уикенд понижи духа ми още повече. Глупашки бях приел покана да го прекарам с приятели в дома им в Котсуолдс. Беше преди седмици, когато празниците изглеждаха достатъчно далечни, че да няма от какво да се притеснявам. Сега обаче бяха дошли и аз не бях толкова оптимистично настроен, особено като се имат предвид многобройните други гости, които не познавах.

Твърде късно. Отключих колата, прекарах пропуска си през скенера и зачаках бариерата на паркинга да се вдигне. Предвид лондонските задръствания и допълнителния данък беше глупаво всеки ден да шофирам до университета, вместо да пътувам с метрото, но навикът умира трудно. Като консултант в полицията бях свикнал при откриване на труп да ме викат в различни части на страната, често без предизвестие. Тогава възможността да се придвижвам бързо бе от полза, но, разбира се, това беше преди неофициално да попадна в черния списък. Сега ходенето на работа с кола започваше да ми се струва по-скоро пожелателно мислене, отколкото важна привичка.

По пътя към къщи спрях да напазарувам дреболиите, които трябваше да носи всеки гост. Заминавах чак сутринта, така че ми трябваше и нещо за вечеря. Помотах се из магазина без особено въодушевление. От няколко дни не се чувствах особено добре, но го приписвах на отегчението и апатията. Когато осъзнах, че разглеждам полуготовите храни, си теглих един ритник наум и продължих нататък.

Пролетта тази година закъсня, зимните ветрове и дъждове продължиха чак до април. Натежалото небе не помагаше за удължаването на дните и вече бе започнало да се смрачава, когато завих в улицата, на която живея. Намерих къде да паркирам и занесох пазарските торби до апартамента си. Намираше се на първия етаж в голяма викторианска къща с малко фоайе, което делях с жилището над мен. Щом наближих, видях мъж с гащеризон да работи по входната врата.

— Добър вечер, началник — приветства ме весело той. Държеше ренде, а около отворената чанта в краката му бяха разпръснати разнообразни инструменти.

— Какво става? — попитах, загледан в новата дъска около ключалката и стърготините, посипани по пода.

— Тук ли живеете? Някой се е опитал да разбие вратата. Съседката ви ни извика да я оправим… — работникът издуха стърготините от ръба на вратата и отново плъзна рендето по него. — Не е добре да си оставяте къщата отключена в този квартал.

Прекрачих чантата с инструменти и отидох да говоря с въпросната съседка. Беше се настанила в горния апартамент само преди няколко седмици — привлекателна рускиня, която, поне с такова впечатление бях останал, работеше като туристически агент. Бяхме си разменяли само обичайните любезности и сега не ме покани да вляза.

— Вратата беше разбита, когато се прибрах — обясни рускинята. Тръсна гневно глава и ме лъхна вълна мускусен парфюм. — Някой мръсен наркоман се е опитал да влезе. Биха отмъкнали всичко!

Кварталът не беше особено читав, но наркоманските набези тук не бяха по-сериозни, отколкото другаде.

— Входната врата беше ли отворена?

Вече бях проверил апартамента си, но неговата врата бе непокътната. Нямаше следи някой да се е опитвал да проникне вътре насила. Съседката поклати глава и разлюля гъстата си тъмна коса.

— Не, беше само разбита. Негодникът се е изплашил или се е отказал.

— Обадихте ли се на полицията?