Саймон Бекетт - Мъртви води

Лънди глътна последните капки чай от чашата, след което я завинти отново на термоса.

— Надявам се, че си готов да си понамокриш краката, доктор Хънтър. Изглежда, хеликоптерът е открил нещо.

Лодката рязко се наклони на една страна и солените пръски ме ужилиха по лицето. Избърсах ги от очите си и стиснах ръба на седалката. Подскачахме над вълните и пропадахме между тях. Естуарът не беше особено бурен, но се движехме срещу течението и вятъра. Полицейският РИБ се разтърсваше всеки път, щом носът се забиеше в напиращите една след друга вълни, и всяка шибаше порой студени пръски срещу открития кокпит.

Вече беше съвсем светло, макар че слънцето представляваше само разсеяно сияние в ниско надвисналото небе. Мирисът на гума от борда на лодката се смесваше с дизеловите изпарения и аромата на просмукани със сол въжета. Сержантът от Морския корпус стоеше на конзолата за управление и яздеше вълните с лекота, стиснал малкия рул. Седях зад него с Лънди и трима други офицери от корпуса, всички със спасителни жилетки. Лодката беше претъпкана. Шестимата я деляхме с носилка и две купчини алуминиеви подпорни плочи, наредени от двете страни, за да не нарушат баланса.

Лодката разцепи поредната вълна и аз залитнах на пейката. Лънди ми се усмихна, очилата му бяха опръскани с вода.

— Добре ли си? — надвика той тътена на вятъра и двигателя. — Не би трябвало да остава още много.

Кимнах. Като по-млад карах платноходка и при друг случай суровите условия за плаване не биха ме тревожили. Но и не помагаха на неприятното усещане, с което се бях събудил. Направих всичко по силите си да го пренебрегна.

Бяха ми дали спасителна жилетка — само че моята беше яркооранжева за разлика от тъмносините на Морския корпус. Гуменият ми гащеризон стигаше до гърдите и не беше особено удобен за седене, особено с неопрена, който носех отдолу. И все пак един поглед към калните брегове на естуара от двете ни страни стигаше да се зарадвам, че съм ги сложил.

Приливът прииждаше с изненадваща скорост. Докато се преоблека и си взема куфарчето от колата, Морският корпус вече бе готов да спусне лодката. Каналът пред пристана беше почти напълно залят, водата плискаше по бетонната рампа, а тинята и чакълът на естуара изчезваха под настъпващото море.

— Няма да разполагаме с много време — предупреди ме Лънди, докато стояхме до улея. — От хеликоптера съобщиха, че трупът е частично заседнал в една дюна, но няма да остане дълго там. Приливът тук е по-бърз от тичащ човек, така че трябва да работим скоростно.

Наистина бързахме, ако се съди по звука на двигателя. Щеше да е истинско състезание да приберем тялото, преди надигащата се вода да го отнесе, което отново ме накара да се питам защо съм тук. Макар да предпочитах да проучвам останките in situ [5] На място (лат.). — б. пр. , нямаше да разполагам с много време за целта. Основният приоритет бе трупът да се прибере възможно най-бързо, а Лънди и морският патрул бяха напълно способни да го направят и сами.

Взрях се над затъпения нос на лодката, когато достигнахме по-дълбоките води в средата на естуара и се насочихме към Бароус. Наносните дюни бяха право пред нас — естествена преграда, която се простираше почти от край до край на хоризонта. Прииждащата вода ги обграждаше, но пак се виждаха — гладки кафяви гърбици, които стърчаха от водата като стадо излезли на брега китове. Отвъд, където естуарът се срещаше с открито море, забелязах от водата да стърчат три странни постройки. Бяха прекалено далеч, за да различа каквито и да е подробности, но от люлеещата се лодка изглеждаха като квадратни кутии, кацнали на пирамидални кокили. Петролни платформи, навярно, макар да ми се струваха твърде близо до брега за целта.

Лънди ме видя, че ги зяпам.

— Морска крепост е.

— Какво?

Налагаше се да крещим над рева на двигателя.

— Морска крепост "Монсел" [6] Maunsell sea fort (англ.) — по време на Втората световна война са строени няколко модела морски крепости. "Монсел" са кръстени на името на архитекта Гай Монсел. Повечето са разположени около естуара на Темза и околните реки. — б. пр. . Военните и флотът са ги построили по протежение на брега по време на Втората световна война, за да държат германските кораби далеч от естуарите. Тази тук е военна. Имало е седем кули, свързани с мостове, но сега са останали само тези трите.

— Все още ли се използват? — извиках.

Лънди каза нещо, но вятърът и шумът го заглушиха. Поклатих глава. Той се наведе към мен.