Джей Баркер - Четвъртата маймуна

В този момент майка ми ме забеляза и аз излязох.

Портър знаеше малко за голфа. Идеята да удряш малка бяла топка и след това да я гониш часове наред не го привличаше. Разбираше, че това е предизвикателство, но не го смяташе за спорт. Бейзболът беше спорт. Футболът беше спорт. Всичко, което можеше да играе един осемдесетгодишен човек с кислородна маска на устата и с панталон в пастелен цвят, за него не беше спорт.

Ресторантът обаче беше хубав. Портър заведе Хедър там преди две години за годишнината от сватбата им и си взе най-скъпата пържола, която някога беше ял. Жена му си поръча омар и няколко седмици го хвали възторжено. Заплатата на ченге не ти позволява да купиш много, но всичко, което я правеше щастлива, си заслужаваше да бъде похарчено. Той спря пред голямата сграда на клуба и даде ключовете на портиера.

— Паркирай я някъде наблизо. Няма да се бавим.

Бяха се измъкнали от лошото време. Небето беше мъгливо, но тъмните буреносни облаци се бяха спрели над града.

Фоайето беше голямо и добре обзаведено. Няколко членове на клуба се бяха събрали около камината в отсрещния ъгъл, където имаше френски прозорци, през които се виждаше тучната ливада за голф. Гласовете им отекваха в мраморния под и дървената ламперия.

Наш тихо подсвирна с уста.

— Ако те хвана да просиш, ще те накарам да чакаш в колата.

— Докато напредва денят, започвам да съжалявам, че не съм облечен с най-хубавия си костюм — призна Наш.

— Този свят е много различен от нашия, Сам.

— Играеш ли голф?

— Последния път, когато държах стик, не можах да прехвърля вятърната мелница на игрището за миниголф. Това тук е голф за големи момчета. Нямам необходимото търпение — отвърна Наш.

Зад бюро в средата на фоайето седеше млада жена. Когато детективите се приближиха, тя вдигна глава от лаптопа си и се усмихна.

— Добро утро, господа. Добре дошли в Чикагския клуб за голф. С какво мога да ви помогна?

Портър почувства, че жената ги преценява, въпреки че им се усмихваше, разкривайки блестящи бели зъби. Тя не ги попита дали имат запазен час, а той се съмняваше, че това е недоглеждане. Портър извади полицейската си значка и й я показа.

— Търсим Артър Талбът. Съпругата му каза, че той играе голф днес.

Усмивката на жената помръкна. Очите й се стрелнаха от значката към Портър и после към Наш. Тя вдигна слушалката на бюрото, набра вътрешен номер, тихо каза нещо и после затвори.

— Моля, седнете. След малко някой ще дойде при вас. — Жената посочи канапе в отсрещния ъгъл.

— Ще чакаме тук, благодаря — каза Портър.

Тя се усмихна отново и после започна да пише нещо на компютъра с тънките си, дълги пръсти с маникюр.

Портър погледна часовника си. Наближаваше девет.

Мъж на около петдесет и пет години влезе във фоайето през врата вляво от тях. Прошарената му коса беше пригладена назад, а тъмносиният му костюм беше изгладен до съвършенство. Той се приближи и подаде ръка на Портър.

— Детектив. Казаха ми, че сте дошли да говорите с господин Талбът. — Ръкостискането му беше леко и отпуснато. Бащата на Портър го наричаше "да се здрависваш с умряла риба". Аз съм Дъглас Прескът, старши управител.

Портър му показа значката си.

— Аз съм детектив Портър, а това е детектив Наш от чикагската полиция. Въпросът е изключително спешен. Знаете ли къде можем да намерим господин Талбът?

Русокосата жена ги наблюдаваше. Тя отмести поглед към Портър.

— Мисля, че компанията на господин Талбът е на игрището. Повече от добре дошли сте да го изчакате. В трапезарията ще намерите чудесна закуска за сметка на клуба. Ако обичате пури, запасите ни са с отлично качество.

— Въпросът е неотложен.

Управителят се намръщи.

— Ние не прекъсваме нашите гости по време на игра, господа.

— Не? — попита Наш.

— Не — настоя Прескът.

Портър завъртя очи. Защо днес всички правеха всичко възможно да усложнят нещата?

— Господин Прескът, нямаме нито време, нито търпение. Така както го виждам аз, вие имате две възможности за избор. Може да ни заведете при господин Талбът или партньорът ми ще ви арестува за възпрепятстване на полицейска работа, ще ви прикове с белезници за онова бюро и ще започне да вика Талбът, докато той дойде при нас. Виждал съм го да го прави. Много е гръмогласен. Изборът е ваш, но мисля, че първата възможност ще бъде най-малко пагубна за бизнеса ви.

Рецепционистката се подсмихна.