Клайв Касслер - Стачникът

— Черния Джак Глийсън! — прошепна на себе си детективът. — На Уолстрийт не си такъв големец, нали?

Глийсън стоеше в кабинета на съдията и нервно мачкаше перифериата на шапката си, докато Конгдън мачкаше самия него в ръцете си. Съдията от време на време извръщаше лице от прозореца и Клей не разбираше всичко от разговора, но беше пределно ясно кой командва парада. Най-големият въглищен барон в Западна Вирджиния не можеше да се мери с уолстрийтския бог, готов на всяка цена да консолидира промишлеността на страната. Парите на Конгдън контролираха не само заводите за стомана и коксовите фабрики, които изкупуваха въглищата, но и железниците, които едновременно използваха тези въглища и определяха на какви цени да ги извозват.

— Чел ли сте Дарвин? — попита с презрение Конгдън.

— Не мисля, господин Конгдън.

— Слабите загиват, силните оцеляват!

— О, да, сър! Разбирам какво имате предвид.

— Господин Дарвин си разбира от работата. Не мислите ли?

— Да. Слабите умират… загиват… Винаги ще има бедни… Така е устроен светът.

— Устройството на света — прекъсна го безцеремонно Конгдън, — ни води до въпроса как да копаем въглища по-евтино от останалите. Не мислите ли?

Хенри Клей, който като майка си също рисуваше, макар и далеч не толкова добре, оприличи лицето на Конгдън на студена, недокосната от слънцето крайбрежна канара, непрестанно жулена от прибоя. Само по лицето ставаше ясно, че съдия Конгдън е най-могъщият мъж на Уолстрийт и Хенри Клей се изпълни с надежда, че скоро самият той ще стане част от тази двигателна сила, неумолима като чистия ефирен огън на небесата.

Съдия Джеймс Конгдън се заслуша със студена усмивка в думите на несъмнено ужасеният Джак Глийсън, който премина към хвалебствия, за да отклони темата от цената на въглищата.

— Някои от членовете на клуб „Дюкесн“ се чудеха, докато обядвахме онзи ден, дали ще се кандидатирате за президент?

— Хората няма да изберат президент-банкер — отвърна Конгдън.

— Уверен съм, че вие можете да промените решението им.

— Не, никога не биха гласували за човек от Уолстрийт. Знам го със сигурност. Кандидатирах се за губернатор и загубих. При това с много.

— Винаги може да опитате отново…

Конгдън сви широките си, но кокалести рамене.

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — попита на глас той, докато си мислеше: „Ще опитам. Вече знам как да победя.“

— Първото, което трябва да сторите — включи се отново Глийсън, — е да спрете проклетите вестници да се оплакват от сенаторите.

— Де да беше толкова просто, Глийсън. Вестниците могат да реват до небесата за подкупени конгресмени и сенатори. Хората не ги е еня. Никак! Дори го очакват. Хората обаче се възхищават на президент, който може да контролира Конгреса.

— Значи бихте обмислили кандидатура за президент?

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — повтори Конгдън. — Но каквото и да е то, от този следобед нататък, моите фабрики ще плащат с двайсет цента по-малко на тон въглища, а железниците и шлеповете ми ще увеличат с пет процента тарифите си за превоз.

Глийсън пребледня.

— Как да печеля?

— Ограби Петър, за да платиш на Павел.

— Не ви разбрах?

— Представете си, че съм Павел, а работниците ви са Петър. След като изпълните условията ми и въглищата ви стигнат до пазара, си задържате каквото можете. С други думи, плащайте по-малко на работниците.

— Правя всичко по силите си, но ви предупреждавам, работниците реагират доста агресивно.

Съдия Конгдън се изправи в пълен ръст.

— А аз предупреждавам Вас — няма да плащам за провалите на когото и да било от собствениците! Оправете се с работниците си!

Джоузеф ван Дорн излезе с важна стъпка от луксозния хотел „Кадилак“ на „Бродуей“, където току-що бе договорил да вземе под наем няколко помещения за чисто новото си нюйоркско бюро, и пое към срещата с Айзък Бел. Обикновено пестеше разходите, но който и да е клиент, видял прекрасната варовикова фасада на хотела, не би се пазарил особено за тарифите на агенцията. А и още щом прекосеше облицованото с мрамор фоайе под непреклонните погледи на първокласните детективи на „Ван Дорн“, договорени да работят в хотела в замяна на отстъпка от наема, и се понесеше нагоре в позлатения асансьор, клиентът щеше да се счита за късметлия, че агенция „Ван Дорн“ се е съгласила да разгледа случая му.

На Четирийсет и седма улица някакъв червенокос млад господин се закова на място и впери поглед в него. Ван Дорн отвърна на погледа му. Бледите белези по челото на мъжа показваха опит в юмручния бой, макар едва ли да бе натрупан в професионални турнири. Мъжът изглеждаше богат — носеше изискан костюм от туид и бомбе, а часовникът му висеше на тежка златна верига. Но лицето му бе изтерзано, а в очите му блещукаха сълзи.