Клайв Касслер - Стачникът

Бел никога не беше чувал за Латимър.

— Често ли сънуваш това?

— Вече по-рядко.

— А по-трудно ли ти беше на следващото шествие? Подозирам, че си ходила на следващо?

— Разбира се!

Ала на първият му въпрос не отвърна. Бел се заслуша в тракането на колелата. Усещаше как сърцето и бие ускорено.

— Мислех, че в Пенсилвания е най-зле — прошепна тя. — Най-богатите железници, мини, коксови залежи, стоманени рудници… всичко е в Пенсилвания. Щатските законодатели гласуваха основаването на въглищната полиция, за да ги пазят от работниците. Компаниите държат законодателите. Могат да правят каквото си поискат с тях и законът вечно ще е на тяхна страна.

— Но вече не мислиш, че в Пенсилвания е най-зле?

— В Западна Вирджиния е по-зле. Глийсън и шайката му дори не се преструват, че убийството е под достойнството им и не обръщат никакво внимание на закона. Профсъюзът няма ни едничък съюзник в целия щат… Къде е било имението на баща ти?

— В Бостън. Не се отклонявай от историята.

— Къде в Бостън?

— В Бек бей — излъга той.

Ако тя изобщо знаеше нещо за Бостън, щеше да знае, че фамилия Бел от площад „Луибърг“ са основали Националната банка на САЩ, която имаше дълга история на разцвет особено по време на финансови кризи като тази от 1893 г. Мястото, което бе назовал вместо това, беше квартал на новобогаташи, които печелеха и губеха парите си с еднаква лекота, точно както и бе казал по-рано.

— А къде си научил онзи номер с пистолета?

— Онова с ударника ли? — попита той, докато обмисляше отговора си.

— Стреля четири пъти за време, за което повечето хора стрелят веднъж. Да не си бил в Испанската война?

Колкото по-близо е до истината, толкова по-лесно е да поддържа версията.

— Избягах с един цирк като малък.

Мери се подпря на лакът и се взря изненадано в очите му. Айзък Бел вече беше сигурен, че тя е най-красивата жена, която бе виждал някога.

— Безрасъден хлапак ли си бил, или смел?

— Бях авантюристичен хлапак, а циркаджиите са много, много мили хора. Акробатите и стрелците ми станаха близки приятели. Научиха ме на страхотни неща.

Свирката се чуваше все по-често, докато влакът пухтеше по един наклон и оповестяваше, че наближава някакъв град. Бел надникна през вратата. Димът на Питсбърг се кълбеше тежко на хоризонта и скоро се затътрузиха между леярни и фабрики. От двете страни на Мононгахела се редеше гора от комини, а самата река беше два пъти по-широка, отколкото при Глийсънбърг, и беше пълна с влекачи, които бутаха върволици от шлепове. Навсякъде се виждаха черни планини от въглища, готови за горене във фабриките за стъкло, във високите пещи на леярните, в откритите огнища, в коксови фабрики, в жилищни сгради, както и в пещите на стотиците локомотиви, дърпащи хиляди вагони по железопътни линии с по осем, десет, дванайсет перона.

— Колко души притежават всичко това? — Мери стоеше на вратата до Бел. — Двама? Трима? А колко са работниците? Сто хиляди? Петстотин хиляди? Милион?

Влакът подмина редица огромни високи пещи — сърцето на завода за стомана „Хоумстед“, който се простираше на стотици декари от двете страни на реката.

— Форт Фрик — изрече горчиво Мери. — Така го нарекоха работниците. Фрик построи ограда, за да пази от нас стрелците си от „Пинкертън“. Стреляхме се с детективите. Десетки загинаха. Губернаторът изпрати жандармеристи с картечници. Арестуваха целият стачен комитет. Слава богу, съдебното жури не ги осъди, но унищожиха профсъюза.

Айзък Бел знаеше за битката при „Хоумстед“. Цялата страна знаеше. Хенри Клей Фрик, управителят на „Хоумстед“, беше спрял стачкуващите след няколко стълкновения. Беше се случило отдавна, още когато Бел беше ученик. Мери сигурно също е била ученичка, но говореше така, сякаш е било вчера.

— От тогава изритаха профсъюзите от всички фабрики за стомана в Пенсилвания.

Преминаха покрай „Хоумстед“ и наближиха депото.

— Трябва да скочим преди да стигнем депото, за да избегнем железопътните детективи — каза Бел. — Ще го направим щом машинистът позабави. Стой до мен. Няма да се смилят над теб, само защото си жена.

Мери обаче не го слушаше.

— Виж! — каза тя и посочи огромен бял надпис, толкова нов, че буквите му още не бяха покрити със сажди.

ТЕРМИНАЛ НА „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩА“

Благодарение на проучванията си Бел бързо разпозна гигантската платформа за изсипване на въглища, която се извисяваше над построените едно до друго на малка издатина в реката железопътно депо и пристан за шлепове. Това беше последното нововъдение в транспортирането на въглищата. Механични конвейри вдигаха въглищата от шлеповете до платформата. От нея те заваляваха в две посоки и пълнеха стотиците вагони, поели на изток към крайбрежието, както и големите модерни шлепове, укрепени със стомана за пътуването по Охайо и Мисисипи.