Клайв Касслер - Стачникът

Мери се ядоса на името.

— „Обединени“?! Защо просто не го нарекат „комбинат“?

Бел се ухили.

— А ще си доволна ли на „единни“?

Тя не отвърна на усмивката му. Ала в очите и сякаш имаше смях, когато му каза:

— Ако ти ще се задоволиш с „монопол“.

— Добре, да го затвърдим с ръкостискане? — докоснаха пръстите си и останаха взрени един в друг, пазейки равновесие в движещия се влак. Накрая Бел сграбчи Мери в обятията си и я целуна.

— Не трябваше ли да скачаме? — попита тя след известно време.

Влакът все още се движеше твърде бързо, за да скочат и Бел чак сега се сети, че след като влакът е празен, може и да не забави преди да стигне депото.

Спирачките най-сетне изскърцаха, но наистина вече бяха сред плетеница от релси във всички посоки. На всичко отгоре около депото имаше здрава ограда. Бел обаче мерна една пролука близо до реката, на двайсетина релси от тях.

— Готова?

— Готова!

Бел скочи пръв и се приземи така, че гърдите му отново пламнаха. Успя да се задържи на крака и протегна ръце към Мери. Хвана я преди да се е препънала и паднала.

— Да вървим! Трябва да се махнем от тук колкото се може по-бързо.

Прекосиха всички двайсет релси и вече тичаха през последните няколко метра, когато иззад един повреден служебен вагон изскочи някакъв железопътен детектив с изпомачкан торбест костюм, мръсно бомбе и сопа в ръка.

— Хей, вие двамата, спрете!

— Не ни закачай! — обърна се към него Бел. — И без това се махаме от тук.

— Махате се, я! Право в затвора. И ти, и твоята никаквица.

Детективът посегна към Мери.

Бел застана между тях, изчака мъжът да замахне със сопата и го изненада с комбинация от крошета — същата, с която бе пратил на земята Юстъс Маккой в мината. Мъжът се строполи на земята, стиснал брадичката си. Но случилото се не беше останало незабелязано. Още трима детективи тичаха към тях и в движение вадеха пистолетите си. Бел знаеше, че трудно ще ги удържи, а това означаваше, че Мери ще остане беззащитна. Не му трябваше много време, за да вземе решение. Приклекна до поваления мъж и му прошушна нещо набързо.

Псевдополицаи като него бяха на дъното в йерархията на пазителите на реда, само крачка по-нагоре от наемните биячи. Малцина от тях биха отказали услуга на детектив от „Ван Дорн“, защото всички до един мечтаеха един ден услугата да им бъде върната под формата на покана за работа в агенцията.

— „Ван Дорн“, Питсбъргски офис. Спри ги, преди да нараня някого!

— Мамицата му! Що не каза, че си вандорнец! — изруга мъжът. — Почти ми счупи ченето.

— Тихо!

— Момчета, чакайте! — Провикна се мъжът. — Всичко е наред. Той е от „Ван Дорн“.

— Какво?! — очите на Мери Хигинс блеснаха, а лицето й — пламна.

— „Пинкертън“! — викна тя и здравата зашлеви Бел. — Ти си пинкертън!

— Не, Мери, не съм пинкертън, а от „Ван Дорн“ — опита се да обясни Бел.

— Каква е разликата, по дяволите? Всичките сте стачкоизменници!

Тя го зашлеви отново и закрачи решително към пролуката в оградата.

— Да я спрем ли?

— Няма да можете — каза Бел. — Пуснете я да си върви.

— За кого работиш, синко?

— Застраховател съм, „Дагет, Стейпълс и Хичкок“.

Бел беше успял да стигне до квартирата, да се измие и преоблече, да си вземе чантите и да изтича до гарата. В момента я ремонтираха и я обграждаше цяла кохорта от вбесени каруцари и полудели от объркване коне. Бел си купи първокласен билет за експреса „Пенсилвания“, точно когато влакът от Чикаго пристигна.

Настани се в купето и експресът плавно пое извън Питсбърг. Бел отпиваше от чудесното кафе във вагон-ресторанта, споделяйки купето с трима добре облечени търговски представители, и се чудеше какво ли ще успее да си намери за закуска Мери Хигинс.

— Накъде си?

— Към Ню Йорк.

Господин Ван Дорн в момента беше там и Бел бе решен да убеди шефа си, че стрелецът, който насъскваше тълпата, а после отнесе шапката му и надупчи палтото му, без съмнение е провокатор, който иска в мините да се разрази война. Някак трябваше да убеди господин Ван Дорн да му даде време да се заеме по-сериозно със случая. И най-важното, вече знаеше, че не може да се справи сам. Имаше нужда от помощ. И трябваше да убеди шефа да му повери екип от детективи.

— Добре дошъл отново, господин Клей.

Мъжът, който стреля по Бел пред затвора, влезе в елегантния си офис на Уолстрийт, където подчинените му го посрещнаха с почит и страх. Хенри Клей беше собственик и главен следовател на детективската агенция „Хенри Клей“ в Ню Йорк. Управителят на офиса, секретарката, шефът на отдела по проучванията и телеграфистът седяха на бюрата си с изпънати гърбове, а биячите, готови да вършат мръсната работа, се бяха подредили в коридора отзад. Клей бе извънредно културен мъж — с великолепни дрехи и изтънчен вкус. Прочутият писател Хенри Джеймс неведнъж се бе наслаждавал на компанията му, напълно неосведомен — и лишен от обичайната си добра преценка за хората, че Клей преследва така свирепо амбициите си, както гладна анаконда преследва жертвата си.