Клайв Касслер - Стачникът

Оставаха му един патрон в пушката и един в револвера. Джим Хигинс заслиза по дървената стълба, която спуснаха към брега. В този момент вратата подаде и през нея се показа здрав кол от ограда, който мъжете отвън явно бяха използвали за таран.

Бел стреля отново с пушката и колът се търкулна на пода на затвора, сякаш мъжете, които го държаха, се бяха разбягали.

— Хайде! Тръгвай! — повтори той на Мери. — Май ги уплаших достатъчно.

Вместо обаче да последва брат си, Мери изтича към вратата и хвърли лампата. Тя издрънча върху бюрото на тъмничаря. Керосинът се подпали, бюрото пламна, а след него и втората лампа. Мери се спря за миг в коридора и силуетът й на фона на оранжевите пламъци се запечата в съзнанието на Бел. Красотата й спираше дъха му.

Горящият затвор, който трябваше да спре тълпата, всъщност погуби шансовете на тримата. Щом слязоха по стълбата и тръгнаха по брега на реката, пламъците вече бяха обхванали цялата сграда и разпръскваха нощната тъма.

— Ето ги!

— Дръжте ги!

Тълпата се втурна покрай временните навеси по горната част на брега. Бел, Мери и Джим стигнаха до реката и краката им заджапаха в плиткото. Пред тях се виждаше кей за шлепове, където връзваха празните съдове за през нощта. Улицата към кея се сливаше с улица „Пристанищна“, която се спускаше от миньорското градче. Тълпата щеше да поеме именно по нея и да пресече пътя им при кея.

— Нямаме шанс! — каза Джим. — Те искат само мен. Ще остана тук, а вие двамата преплувайте.

Реката беше бърза и широка почти двеста метра. Черните и като катран води с носеха на мощни талази. Бел беше отличен плувец и с малко късмет можеше да се справи. Мери се опитваше да не показва страха си, ала въпреки това й личеше колко много се притеснява дали ще успее да преплува реката.

— Стойте тук! — нареди им Бел с глас, нетърпящ възражение. Огледа се, откри едно сносно временно скривалище зад един каменен вълнолом и почти насила ги натика там. — Сега се връщам!

Айзък се затича, като прескачаше препятствията, осветени от пожара, и стигна до кея. В края на върволицата от шлепове имаше малък влекач, който можеше да ги издърпа. Бел скочи на първия шлеп и се затича по планшира му. Само едно леко подхлъзване и щеше да се озове във водата.

— Ей го там!

Бел прескочи от първия на втория шлеп и затича още по-бързо. Почти не чуваше виковете на хората зад гърба си, приковал поглед в редицата от шлепове и най-вече в мъждукащата светлинка на парния влекач. Скочи на него от последния шлеп и освободи въжетата му. Течението незабавно го подхвана и го повлече в мрака, далеч от тълпата, но и от вълнолома, където го чакаха Джим и Мери.

— Господине, какво да ви вземат дяволите сте намислил?

Малкият влекач бе съвсем обикновен, с плоска палуба и комин между руля и въглищната пещ. Бел тъкмо беше хванал една лопата и се канеше да отвори вратата на пещта, когато от някакво намотано въже се надигна сънен възрастен нощен пазач с дълга брада като от Гражданската война.

Когато видя черния, висок силует на детектива на фона на пожара на брега, той посегна към револвера на кръста си.

Бел мълниеносно го измъкна от ръцете му.

— Сър, искам да взема влекача за малко. Бихте ли ми позволил?

— Не, сър! Той не е ваш. Принадлежи на компания „Глийсън“. Не мога да ви позволя да го откраднете.

— Не ме карайте да ви хвърлям през борда! — сопна му се Бел, ала се молеше старецът да повярва на заканата му, защото в противен случай не знаеше какво да прави.

Мъжът примигна, хвърли бърз поглед към черните води и рече:

— Не ми се е доплувало още.

— Влекачът има ли пара?

— Не много. Преди време хвърлих малко въглища в пещта.

— Хвърлете още!

— Ами, добре… Всъщност, аз не ви помагам да го откраднете — просто не мога да го оставя да се разбие в скалите, накъдето се е запътил.

Бел подаде пара към буталата, усети задвижването на витлото и завъртя руля. Малката лодка спря да се носи без посока и пое уверено срещу течението. Бел я насочи към отдалечилия се каменен вълнолом и се опита да изкара още малко мощност от нея. Парната стрелка показваше, че лодката има само толкова сила, колкото да се движи полека накъдето иска детективът.

Старецът хвърли още въглища в пещта и я затвори.

— Синко… ти карал ли по река досега?

— Не, сър!

— Но май си карал парни машини.

— Само яхти.

— Яхти ли? Господин Глийсън има яхта. Кръстил я „Мононгахела“, като реката… Гледаш ли как гори съдилището? Викам, скоро ще стигне и до магазина на компанията.