Джон Кей: Тракийският капан

Решавам, че сега е подходящият момент да се разтревожа.

— Нали не са заловили птичето на Кю, сър?

Ди се усмихва сдържано.

— Не, разбира се. Хвърчало е прекалено нависоко и не са можели да го заловят. Накрая най-добрият им снайперист го е прострелял. Получили са шепа органични отломки, които някакви неизвестни местни бактерии превърнали за нула време в каша от полизахариди.

Въздъхвам с престорено облекчение и казвам:

— Радвам се, че този път технологичната тайна е била запазена.

— Този път? Да не намекваш за случая с Джохар Дудаев?

Ди на мига измъква от паметта си нашия разговор от преди месец, с което предизвиква у мен завист от най-висока проба. Умът му щрака с непостижима бързина. Ще ми се и аз да разполагам с такава памет, когато стана на неговите години. Изглежда съм си позволил да му завиждам неразумно дълго, защото той получава прозрение.

— Нарочно си го направил, нали? Решил си да разиграеш големите момчета?

Мисълта, че макар и за кратко аз съм разигравал тях, а не те мен, е изключително приятна. Не успявам да се сдържа.

— Бях сигурен, сър, че съм по-важен от някакъв чеченски генерал.

Той изсумтява.

— Толкова важен, че аз държа отново да се скриеш някъде — поне за година-две. Моите анализатори смятат, че преди седмица във Вилнюс се е случило нещо, заради което кошерът се е разбръмчал както никога досега. Всички по-големи разузнавания по света са вдигнати на крак. А след като уведомя нашите съюзници, някой неминуемо ще направи връзката между двете събития. Няма да се учудя, ако тук-там обявят награда за този, който те открие. Затова ти предлагам да дойдеш с мен.

— Къде, сър?

— Моят самолет ни чака на летището в Мазари Шариф. След като излетим, няма да е проблем за пет-шест часа да изчезнем от радарите. Не бих ти препоръчал да се върнеш в Лондон, но нищо не пречи някъде по пътя да скочиш с парашут. Приготвил съм ти няколко различни комплекта документи.

Завъртам отрицателно глава.

— Много ви благодаря, сър, но бихте ли могли да се ограничите с документите? Не мисля, че имам нужда от билет за полета. Аз по-скоро бих пилотирал, отколкото да скачам с парашут.

— Какво имаш предвид?

— В имението на Масуд видях едно бижу на самолетостроенето. Струва ми се, че той изобщо не е разбрал как трябва да го използва.

— Но онзи главорез не е оставил там един жив човек.

— Значи кошерът няма откъде да разбере, че аз съм взел самолета, и да ме проследи.

Сивите очи ме гледат втренчено няколко секунди.

— Е, нормално е един млад човек да предпочита по-привлекателна компания от моята. Надявам се да ме известиш, че си се установил на безопасно място.

— Разбира се, сър. Все още не съм разопаковал и половината от гащите на Кю.

Ди се усмихва. Мобилният му телефон иззвънява. Той поглежда дисплея.

— Съжалявам, Джон, но се налага да се обадя.

Участието му в разговора е почти символично — едно „Да?“ в началото и едно „Благодаря“ в края. Между тях около минута слушане с безизразна физиономия. Докато прибира телефона си, Ди ме осведомява:

— Вероятно ще се окажеш прав. О’Флехърти е бил отвлечен от този Али-Масуд. В имението са открили яке на Острие от САС. А също и снимки на онези ръкописи и плочката, от които тръгна всичко. Ти разбра ли как са се озовали чак тук?

В този миг свръх яснотата се завръща.

„Гърците ще изопачат свещените мистерии, казва Асклепий.

Древният свят бил много по-свързан, отколкото предполагаме, казва Добрев.

Филип няма никакво родство с елините, той е варварин, казва Демостен.“

Съобщавам му наученото в прохода Саланг, като го допълвам с моите разсъждения:

— Според някои учени Александър Велики е донесъл тук, в земите на някогашна Бактрия, не само гръцката писменост, а и учението на тракиеца Орфей. Това може би е спасило орфизма от изопачаване или дори от пълно заличаване. Друг е въпросът доколко успешно е бил реконструиран от онези косвени сведения, които са стигнали до нас.

Тук се сещам за музиката, възстановена от Кейт, но нещо ме предупреждава да не бързам да споделя възторга си. Какво ме възпира? Някаква неясна опасност? Или може би десетките противоречиви тълкувания?

Свръх яснотата отново се намесва и с един замах помита всички досегашни разсъждения.

„Според стария хиванец Орфей спасил с песен жена си от смъртта.

Според гръцката митология Орфей слязъл за нея в Ада, но въпреки това я загубил.

На онзи остров руснаците се опитвали с музика да пречупят своите врагове.“