Джон Кей - Тракийският капан

Първата пукнатина дойде със завистта към шпионина. Той не притежаваше свръх власт, нито пък беше свръхбогат, ала му се видя така свободен, че за миг Каландара си пожела да бъде като него. Проклетият Джон Кей плени душата и ума му със същата музика, с която възвърна собствената си свобода. А после, след като Каландара го залови повторно, англичанинът го подмами във фатална клопка. И най-накрая арогантният аристократ го унизи с пренебрежението си и онова иронично обещание да му даде седем часа преднина, преди да го подгони като звяр.

Каландара усети, че безсилният му гняв го разрушава. Само преди двадесет и четири часа организацията му, бедният Парвез и той самият бяха в пълна безопасност. Нима едно–едничко погрешно решение — да отвлече жената, за да улови мъжа — бе разрушило градежа на цял един живот като къщичка от карти?

Не беше се чувствал в такава безизходица от онзи ден преди близо петдесет години, когато тримата от КГБ нахлуха в дома на дядо му и го отведоха. Да можеше поне веднъж да чуе пак гласа му!

Той притвори очи. Дядо му беше там — под клепачите — и го гледаше строго. От него ли беше недоволен?

Някой се изкашля насилено. Той се сепна и извърна глава. Беше един от неговите хора.

— Ще ги товарим ли на колите?

Очевидно имаше предвид труповете. И без друго не можеха да ги погребат, защо да губят време? След седем часа високомерният аристократ ще отвърже кучетата на войната и те ще хукнат по дирите им.

— Качете само Парвез — нареди Каландара и заобиколи микробуса, за да седне до шофьора. Когато отвори предната врата и вдигна крак, за да влезе, някой викна:

— Али! Али Рашидович!

Не беше чувал това име от двадесет и три години. Той стъпи отново в прахта и се обърна да види кой го вика. Едър седемдесетгодишен старец вървеше към него с кама в ръката. Лицето му беше непознато… или може би не съвсем. От двете му страни, но крачка по-назад вървяха двама четиридесетинагодишни мъже.

— Ще се биеш ли с мен като мъж? — попита непознатият и добави с подчертано презрение: — Или ще избягаш като куче?

— Кой си ти и защо искаш да се биеш с мен?

— Ти знаеш името ми и знаеш защо — отвърна сухо старецът.

Каландара усети по тона му, че това е така. По някаква неясна причина беше важно да се сети откъде го познава, но винаги услужливата му памет този път отказваше спомена. Каландара се ядоса и повиши тон.

— Кой си ти?

— Аз съм твоята смърт! — каза старецът и целуна камата си. — Ezgu оу, ezgu soz, ezgu amal!

Споменът се стовари върху Каландара като ураган и сърцето му се сви. Беше суеверен като всички тирани, които търсят опора вън от себе си, защото остатъкът от съвест вътре в тях им я отказва. Този старец беше произнесъл клетвата, на която дядо му го бе научил още като невръстно дете.

„Запомни я — каза тогава дядо му, — защото това е велика клетва и можеш да я произнесеш само веднъж. Ако справедливостта не е на твоя страна, Всемогъщият няма да ти позволи да я изречеш. Ако си прав, Той ще ти помогне да я изпълниш.“

Той вдигна ръка към стареца.

— Почакай малко. Моля те!

Това беше краят. Кога и как беше тръгнал по погрешен път? Когато реши, че може за да отмъсти на убийците, трябва да стане като тях? Кога беше взел последното си грешно решение? Когато предпочете да преследва докрай илюзорната мечта за власт пред истинския полет като птица? Дали имаше начин да се върне назад във времето и да вземе други решения?

Той затвори очи. Там, под клепачите, човекът, който единствен някога му бе бил опора, го чакаше с окуражителна усмивка. „Не можеш да върнеш това, което си направил, но дори и на прага на смъртта ти пак си свободен да избираш.“ Съветът на дядо му го озадачи. Какъв ли избор имаше сега, освен да се бие на живот и смърт? После музиката отново зазвуча в ума му и той осъзна, че е на път пак да се впримчи в собствения си капан — мечтата да пороби всички други. Не, този път изборът му беше да е свободен.

— Аз нямам нож — каза той.

— Бахрам, дай му твоята кама — каза старецът, като се обърна към единия си придружител.

Този трябва да е луд, помисли Каландара, щом иска да се бие с човек, който е с петнадесет години по-млад. Непознатият Бахрам изглежда помисли същото, защото не помръдна.

— Казах „Дай му твоята кама!“ — нареди старецът.

Бахрам с нежелание тръгна напред. Каландара се сети, че е виждал това лице, ала на друго място и преди много години. Вероятно той беше синът на стареца.

Каландара пристъпи напред към него. Преди да поеме камата, една корава ръка хвана рамото му и го завъртя назад. Беше Дауд.