Джон Кей - Тракийският капан

Забравили за нас, тримата търсят опора в своите оръжия, които пясъкът поглъща настървено. Бял като платно, останалият на борда Парвез наблюдава как тримата му спътници изчезват за по-малко от минута. На повърхността остават няколко пясъчни вълнички, които вятърът скоро ще изтрие. Моторницата се отдалечава с мощен рев, заливайки ни с мирис на изгорели газове и лепкав страх.

Отивам до Кейт и я притискам към себе си, докато тялото й престава да трепери. После дръпвам глава назад и се усмихвам.

— Какво ще кажеш да продължим по суша?

Макар да е потресена, успява да ми отговори също с усмивка.

— Добра идея. Още повече че твоят шофьор ни чака.

Тя тръгва по тънкия червен език на барса с протегната назад ръка, за да не изпусне моята длан. Над рамото й с облекчение съзирам спрялото такси. Царски бакшиш очаква Исмаил в Мазари Шариф.

16 септември

Южният бряг на Амударя

От гняв на Каландара му причерня пред очите. Хлъзгавият като змиорка шпионин беше предпочел да потъне в плаващите пясъци и да отнесе със себе си тайната на своята музика.

— Кучи син! Ти нямаш право!

Каландара се усети, че крещи с цяло гърло, а сетне умът му върна лентата на събитията малко по-назад. Парвез беше казал още нещо.

— Какво за стражите?

— Аз ги предупредих, че е опасно да се опитват да им пресекат пътя. Бичето ме заплаши, че ще ме застреля. На десет крачки от реката пясъкът ги засмука…

Парвез прежълтя, оцъкли очи и повърна ужаса си във водата. Каландара го гледаше с погнуса.

— И всички загинаха, така ли? — запита тихо, когато помощникът му изтри с ръкав челото си и се посъвзе.

— Как тъй всички, господарю? — попита недоумяващо той, а сетне изведнъж се перна с длан по главата. — Не ти ли казах, че англичанинът и жената успяха да минат?

Облекчението на Каландара, че човекът, у когото беше дискът с омагьосващата музика, е останал жив, продължи само миг. Таксито! Проклетият Джон Кей щеше да избяга с колата, която го беше докарала тук. Трябваше на всяка цена да го залови и да си поговори отново с него, но този път не толкова меко. А после да се опита да изтъргува неговия живот и живота на жената срещу пергаментите и ключа към тяхното разчитане.

Имаше само един начин да залови бегълците — със самолета. С тези над двеста мили в час, които обещаваше производителят, той щеше да застигне колата, преди тя да е изминала и половината път до Хайратан. А в самолета имаше място за още трима. Каландара видя в тоя факт знак свише, защото в укрепения му дом в момента освен него бяха останали точно трима добри стрелци.

— Кажи на телохранителите незабавно да излязат на улицата и да ме чакат до портите отзад. Въоръжени! Тичай!

Парвез тромаво се затича. Каландара го последва, но не пое нагоре по вътрешното стълбище, а сви вляво по коридора към хангара. Отвори металната врата, а сетне натисна бутона, който не беше използвал от две години. Огромните метални порти се плъзнаха с глух шум встрани, откривайки му път към небето.

Влезе в самолета, предвкусвайки удоволствието. Когато уредите оживяха, усети, че целият трепери — не толкова защото скоро щеше да получи средство за контрол над всички хора, а заради възбудата от предстоящото летене. Бавно и предпазливо изкара самолета от хангара, прекоси двора и щом мина през отворените порти, зави надясно.

Засмя се с глас, като видя увисналите ченета на телохранителите, и им махна с ръка да се качат при него.

Докато те търсеха закопчалките на своите колани, а двигателят набираше обороти, той притвори очи. Прекрасната мелодия отново зазвуча в ума му и сля в едно мисията и мечтата. Каландара си обеща, че вече никой няма да му попречи да осъществи и двете.

Отвори докрай дроселната клапа и отпусна спирачките. Белият самолет се втурна напред като освободен от клетка снежен барс. Ускорението притисна гърба му към облицованата със скъпа кожа седалка и за пръв път от дете лицето му се озари от щастлива усмивка.

После едно малко, тъпо, шибано хлапе изтича насред улицата и замря. Приличаше на уловен от фаровете на колата заек, но сблъсъкът с него щеше да е много по-опасен. Улицата беше твърде тясна и Каландара не можеше да го заобиколи.

— Застреляй го! — изкрещя той.

Мъжът до него вдигна автомата.

— Не през стъклото, кучи сине!

Глупостта на телохранителя не му остави друг избор, освен да се опита да излети. Когато лицето на момчето пропадна под носа на самолета, за миг помисли, че го е прескочил. Сетне почувства, че нещо се удари в задно разположеното витло. Носът на самолета се наклони надолу и предното колело се блъсна в асфалтовия път. Машината пое удара със зловещо изскърцване, но издържа. Той инстинктивно форсира двигателя и след няколко секунди отново излетя.