Джон Кей - Тракийският капан

— Добре. Тръгвай. И кажи на ония тримата да стрелят във въздуха — само колкото да ги сплашат. Искам да ги заловите живи. Разбра ли: живи!

— Слушам, господарю!

Когато наближаваме реката, иззад края на каменната ограда се показва още една лодка. Изглежда стара и комай никога не е била боядисвана, което не означава, че няма защо да я огледам. Трябва внимателно да направя своя избор, за да оставя по-лошата на преследвачите. Те още не са се показали откъм пътя, ала гонитбата скоро ще започне.

Не ми трябва много време, за да се уверя, че втората лодка е в значително по-лошо състояние, и да се върна при боядисаната.

Тя се оказва далеч по-лека, отколкото предполагах, и аз я обръщам без особени усилия. Хващам извития нагоре носов край на киловата талпа и започвам да дърпам заднешком към реката. Изглежда, че преследвачите ми вече наближават Исмаил, защото той пак започва да хвърля буци пръсти и камъни към нас. Жалко, че вятърът отвява всеки звук. Някои от тукашните ругатни са невероятно цветисти и забавни.

Пясъкът под краката ми се срива и аз пропадам до коленете във водата. Май ненавреме реших, че сме се спасили, и самонадеяността ми предизвика боговете. Или просто някой от тях е решил да се позабавлява с моя репертоар?

Излазвам на колене на брега, като внимавам да не съборя преждевременно лодката във водата. Помагам на Кейт да се прехвърли през борда и с два скока стигам до изсъхналото дръвче, на което са подпрени две гребла.

Изстрел. Куршумът пропищява нейде вляво, с което ме отървава от всякакви скрупули за честна игра. Подавам едното гребло на Кейт и се обръщам, за да забия със замах ръкохватката на другото в дъното на старата лодка. Разнася се красноречив и успокояващ трясък.

Плъзвам второто гребло в нашата лодка и я тласвам с все сила. Носът рязко се килва надолу, но за късмет не успява да загребе вода, защото при това движение откъртва нова порция пясък. Реката поема лекия съд тъй бързо, че едва успявам да скоча на борда. Приемам следващите два изстрела като поздравителен салют в чест на успешната маневра.

Поставям греблата в ключовете и правя две мощни загребвания. На второто лодката така подскача, че Кейт, която е приседнала на кърмата, залита и вкопчва пръсти в левия борд. Хвърлям се да я задържа и в този миг зад нея виждам причината за подскока — огромна стояща вълна.

Това противоречи на целия ми опит като рафтър. Вече сме на двайсетина ярда от брега и подобно поведение от страна на река, която тук е широка поне половин миля, ми се вижда крайно неуместно. А сетне в ума ми изплава една фраза, на която навремето не обърнах особено внимание: „Най-своенравната и опасна река.“

Пропускът е мой — залисан с пускането на лодката във водата, забравих да погледна в какво приключение се впускам. Поправям пропуска с известно закъснение и по гърба ми плъзва хлад. Сега разбирам защо живеещите около реката никога не говорят за Амударя, а предпочитат да си служат с прякори — Лудата река или Злия кръвник.

От тук до отсрещния бряг няма и сто квадратни фута, където оловносивата водна маса да е гладка и спокойна. Проблясващата й повърхност се надига ту тук, ту там, сякаш под нея шават хиляди неизтощими мускули. На не повече от сто ярда пред нас ни очакват три шахматно разположени стоящи вълни, между които безпорядъчно се надигат и изчезват стотици по-малки гърбици.

Като непрекъснато се озъртам назад, заобикалям първата вълна и се надигам от седалката. Подавам ръка на Кейт и я настанявам на напречната дъска зад мен.

— Хвани се за колана ми и за борда. Дръж се здраво и гледай назад. Предупреди ме, ако ония се осмелят да ни преследват.

Почти крещя, за да ме чуе. Причината за това не ще да е само гласът на вятъра. Реката също издава неясен мощен шум. Със закъснение се сещам, че тъй като се захранва основно от топящите се високопланински снегове и ледове, Амударя е най-пълноводна не през пролетта, а точно по това време — септември и октомври.

Това означава, че пътуването няма да е никак лесно, защото непрекъснато ще се налага да избягвам стоящите вълни, като същевременно ще трябва да се държа близо до брега, където са най-опасните водовъртежи и обратни течения. Ако по невнимание се отдалеча, ще стане страшно, защото течението ще ме повлече към средата на реката. Там се гонят десетки мощни дракони, които вихрено разхождат насам–натам своите осеяни с оловносиви плочки гърбове.

На брега край нас назад се плъзват няколко дузини продълговати ивици земя с огради от натрупани камъни, които ги разделят. Някъде над тях се вие пътят, по който минахме в обратната посока с Исмаил. Оскъдната зеленина в каменните рамки на оградите подсказва, че това са бостани. Сетне зеленикавите правоъгълни петна отстъпват на полегати хълмове от сиво-бежов пясък. Реката ги е трупала с векове.