Джон Кей - Тракийският капан

— Копеле краставо! — избликна сдържаният досега гняв. — За малко да ни претрепеш!

— Май туй беше момчето на Бичето — избоботи онзи зад него.

Дано гори в ада, помисли Каландара. Кучият му син! Добре поне, че и баща му е мъртъв. Тъпаци! Какъвто бащата, такъв и синът.

Всъщност, каза си той, смъртта на момчето не променя нищо. И без друго тази нощ ще трябва да се отърве от онези, които беше настанил в едноетажните къщурки наоколо, за да работят при него като слуги или стражи. Никой, освен Парвез не бива да знае за самолета, така че всички потенциални издайници ще трябва да умрат.

Добре че още по обяд накара Парвез да заповяда на Дауд да докара всичките си главорези от Кабул. Когато те пристигнат тук, ще е вече тъмно и повечето хора ще спят. Щом привърши с разпита на английския шпионин, той лично ще се погрижи за дежурния в контролното помещение, а за всички други ще даде картбланш на Дауд.

Щом взе това решение, Каландара възвърна душевното си равновесие. Помисли си, че вече може да се наслади на усещането за свобода и летене, ала се оказа, че за това няма време.

Далеч напред по пътя между пясъчните дюни се вдигаше прашен шлейф. Таксито! Проклетият Джон Кей!

Кейт отхапва половин бонбон и примижава от удоволствие. По нищо не личи, че допреди пет минути е бягала от куршумите на трима главорези по сплетените клонки на ивица от нискорасли храсти.

— Благодаря ти. Помислил си за всичко — казва тя, като лапва и втората половина.

— Част от заслугата е на Исмаил — признавам аз. — Ако той не се беше сетил да увие кутията в напоена с вода кърпа, сега бонбоните щяхме да ги пием — и отново пъхвам кутията под въпросната кърпа.

Дочул името си, нашият шофьор наостря уши, но бързо се отказва да следи потока от полски думи. И тъй като се сеща, че бакшишът му е обещан при условие да ни закара до час в хотела, настъпва пак газта.

Кейт ми подарява размекваща сърцето усмивка.

— Може и да се е сетил за кърпата, но бонбоните са твоя идея, нали?

Усмивката й се изпарява като капка вода в нажежени пясъци, защото протяга ръка към кутията, ала тя вече не е там.

— Къде ги скри? Искам още!

— Опасявам се, че ако ти ги дам сега, направо ще умра от любопитство. Ще трябва да те чакам цяла вечност. Или поне докато опразниш цялата кутия.

— За какво си толкова любопитен?

— Да ми обясниш за каква втора спирала говореше в хотела.

— Дай ми бонбоните и ще ти кажа.

Усмихвам се и не отговарям. Тя си припомня, че съм не по-малко упорит от нея и се предава.

— Идеята ми дойде покрай музикалния етюд, който имах удоволствието да пресъздам. Ти усети ли нещо необичайно, след като го чу? Имам предвид ефект, който да не е изчезнал с първото прослушване. По аналогия с онзи „послевкус“, за който говорят познавачите на вината, бих го нарекла „послеслушане“.

Много добре разбирам за какво ми говори.

— Известно време умът ми сякаш работеше по-бърже и едновременно успяваше да следва няколко мисловни пътеки. За себе си нарекох тази способност „свръхясно мислене“, но ако трябва да й дам по-точно определение, ефектът беше като да превключиш от последователна на паралелна обработка на информацията, с която разполагаш.

Докато говоря, лицето на Кейт просветва от възторг и тя като че ли едва изчаква да приключа, за да се хвърли на врата ми.

— Значи не съм си го въобразила! — възкликва. — О, Джон, ако знаеш колко съм ти благодарна за тази възможност!

Отвръщам на прегръдката й, като внимавам да не й строша някое ребро от радост. Мисълта какво ли ще изскочи от останалите сто пергамента опиянява и мен.

— За пръв път попадам на музика, която действа като усилвател не на емоциите, а на умствените способности — казва тя, като ме пуска и си поема дъх. — Когато я прослушах за пръв път — не като композитор или аранжор, а като обикновен слушател, — се запитах какво е общото между онези изпълнения на Орфей, за които знаем нещо.

Ако е възможно да я слушам с по-голям интерес и възхищение от досега, тя го постига.

— Орфей е омагьосвал птици, животни и дървета, измолил е от Хадес да пусне Евридика, надпял е сирените… Какво е общото от наша гледна точка?

Тя ме заглежда очаквателно и аз се хващам за първото, което ми идва на ума.

— Че не знаем думите?

— Точно така. Божественият музикант Орфей е също така и най-великият поет. За него музиката е онази част от магията на песента, която създава основната нагласа. Оттам нагоре всичкото е слово.

Свръхяснотата се завръща със скок.