Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Какво мислите за случващото се?

— Ще бъде оправдан. Без съмнение. Не си помогна с онова избухване, но обвинението не е доказало нито един факт.

Тони ги чу и въздъхна с облекчение. Адвокатът на баща й бе най-добрият възможен изобщо. Утре Били щеше да бъде свободен. Разбира се, щом излезеше, трябваше да поговорят за онези глупости за сватба. Тони харесваше Били и му дължеше много, но брак със сигурност не бе в програмата й. Е, това все пак бяха бели кахъри.

Баща й продължаваше разговора.

— Хубаво. — Гласът на Уолтър Джилети прозвуча властно. — Щом всичко е ясно, тръгваме още тази вечер. Колкото по-скоро се разкараме от този цирк, толкова по-добре.

— Не мога да си тръгна, татко — обади се Тони. — Трябва да остана до произнасянето на присъдата. Били има нужда от мен.

Уолтър Джилети се обърна към дъщеря си, изгледа я студено и изсъска:

— Не давам пукната пара от какво има нужда Били Хамлин. Тръгваме, когато кажа!

В крайна сметка семейство Джилети останаха в Алфред още една нощ.

Като си направи сметка, Уолтър Джилети реши, че може би ще се отрази зле на бизнеса му, ако си тръгнат.

Върховен съдия Девън Уилямс зае мястото си и огледа морето от лица пред себе си. Едър мъж, прехвърлил седемдесетте, с къса бяла брада и снежнобял ореол коса около кръгло плешиво петно на главата, съдия Уилямс бе гледал много трудни дела в практиката си. Кражби. Нападения. Палежи. Убийства. Малко от тях обаче бяха така мъчителни, да не кажем безсмислени.

Смъртта на Николас Хандемайър беше трагедия. Но за съдия Уилямс бе ясно като бял ден, че не е извършено убийство. Това беше ясен пример как обществената истерия и гняв, подклаждани от скръбта на едно семейство, взимат превес над здравия разум. Сенатор Хандемайър искаше да падат глави — и по-точно тази на младия Хамлин, — а истината да върви по дяволите. Но като се оставеха емоциите настрана, в крайна сметка важното в този, както и във всеки друг случай си оставаше законът. А той беше недвусмислен: ако Били Хамлин бъдеше обвинен в убийство, значи съдия Девън Уилямс беше чучело.

Разбира се, законът не бе нещо абстрактно. Той трябваше да бъде тълкуван от дванайсетимата съдебни заседатели. Съдия Уилямс ги наблюдаваше, докато заемаха местата си във Втора съдебна зала. Обикновени мъже и жени: десет бели, двама тъмнокожи, повечето на средна възраст, повечето с наднормено тегло — представителна извадка на великото американско общество. Но днес тези обикновени хора носеха необикновена отговорност.

Обикновено съдия Уилямс се забавляваше да предсказва присъдата на съдебните заседатели. Кой от въпросните заседатели как би реагирал на този свидетел или на онова доказателство. Кой би реагирал емоционално и кой рационално. Чии предразсъдъци или лични качества биха повлияли на хода на делото. Но сега, докато призоваваше председателя да прочете решението, не изпита традиционното вълнение или напрежение, а само тъга.

Едно малко момче бе загинало. Нищо не можеше да го върне. А сега една пародия на дело за убийство, което изобщо не би трябвало да стига до съда, щеше да приключи. Изходът беше очевиден.

— Готови ли сте с решението?

— Готови сме, ваша чест.

Рут Хандемайър стисна ръката на дъщеря си. Беше толкова напрегната, че едва дишаше. Усети как гневът и омразата на съпруга й до нея се навиха като пружина. Не знаеше какво да каже, за да го утеши. След смъртта на Нико двамата се бяха отчуждили. Делеше ги океан от скръб.

Младото момиче също стисна ръката й.

— Каквото и да се случи, мамо, ние винаги ще го обичаме.

Рут Хандемайър изхлипа задавено.

Джеф Хамлин погледна надясно. Лесли Луз му се усмихна окуражаващо.

„Всичко ще бъде наред“, повтори си Джеф за стотен път. Преди всичко той обвиняваше себе си, че бе изпратил Били в Кемп Уилямс. Колко глупаво от негова страна да си мисли, че синът му ще успее да създаде контакти там, да влезе в общество! Стане ли беля, богатите, образованите се подкрепят. Старата госпожа Креймър, родителите на онова момиче Джилети, дори семейство Хандемайър, всички бяха от един дол дренки, всички търсеха жертвения агнец, който да плати за смъртта на детето. А имаше ли по-подходящ от сина на някакъв си дърводелец?

„Били е на подсъдимата скамейка, защото не е един от тях“.

От подсъдимата скамейка Били Хамлин погледна влюбено Тони Джилети.

От тази вечер щеше да е свободен.

От тази вечер всичко започваше отново.

Стомахът на Тони се сви. Изпитваше вина, че след всичко, което Били бе направил за нея, не може да отвърне на чувствата му.