Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Били нямаше предвид това буквално — отвърна Чарлз. — Просто беше надрусан.

— Така значи… — Прокурорът замълча многозначително. — Съдът вече чу това. Но аз твърдя, господин Бреймар Мърфи, че господин Хамлин е имал предвид точно това. Аз твърдя, че Уилям Хамлин диво, яростно е ревнувал от всеки, който е обичал госпожица Джилети. И че употребата на наркотици просто е отприщила ярост и страсти, които в по-трезвите моменти той е успявал да прикрива.

Със закъснение Лесли Луз скочи на крака и викна:

— Възразявам! Това е внушение.

Съдията му махна да си седне. Подобно на останалите в залата, и той искаше да види докъде ще стигнат нещата.

— Продължете, моля.

И прокурорът продължи:

— Аз твърдя, че необузданата ревност на господин Хамлин е била толкова голяма, че дори е отхвърляла привързаността на едно малко момче към госпожица Джилети.

На лицето на Чарлз Бреймар Мърфи се изписа болка. А после, за изненада на Тони, той каза:

— Може и да е вярно.

„Какво? Разбира се, че не е вярно!“

— Били може и да е мразел Николас.

— Разбира се, че го е мразел! В параноидното, упоено от наркотици съзнание на Уилям Хамлин Николас Хандемайър изобщо не е невинно седемгодишно дете, нали така? Бил е заплаха. Също като вас.

— Може би. — Чарлз заклати глава, сякаш му се искаше да не е било така.

— Заплаха, която е трябвало да бъде премахната. Неутрализирана. Унищожена.

— Надявам се, че не. — Чарлз потръпна, като че ли тази идея никога не му бе хрумвала. — Мили боже, надявам се да не е така.

„Копеле! — помисли си Тони. — Били никога не би наранил Николас и Чарлз го знае. Просто се опитва да си върне на Били заради мен“.

— Били е добро момче. — Чарлз продължи да върти ножа в нанесената рана. — Но не му беше мястото в Кемп Уилямс.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Социален, икономически, образователен. Истината е, че го съжалявах. Всички го съжалявахме. Той не можеше да понесе, че Тони избра мен пред него.

Това вече бе твърде много за Били.

— Лъжец! — изкрещя той и скочи. Лицето му бе почервеняло от гняв, а вените на челото и врата му се бяха издули до пръсване. — Тони ме обича и аз я обичам!

Заседателите не останаха впечатлени. Били изглеждаше като луд — с разчорлена коса, яростно размахал ръце, очите му искряха от чувствата му към Тони. На Тони й се доплака. Чарлз го бе провокирал и Били бе паднал право в капана. Още по-лошото бе, че там попадна и адвокатът му.

— И това е без наркотиците — с приглушен глас подчерта прокурорът, като целенасочено даде гласност на мислите на заседателите. — Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.

Следващите два дни отидоха за възстановяване на нанесените щети.

Лесли Луз докара свидетели от предишния живот на Били — учители, треньори, съседи, за да разкажат за добрия му характер. Всички единодушно заявиха, че Били Хамлин не би наранил съзнателно дори муха.

Джеф Хамлин настояваше да му позволят да свидетелства, но Лесли Луз не го допускаше.

— Прекалено си емоционален. Това няма да помогне.

— Тогава остави Били сам да говори. Трябва му възможност да покаже на хората какъв е всъщност.

Това бе първоначалният план — Били да бъде собственото си тайно оръжие с харизмата си и присъщата си способност да печели сърцата и умовете на околните. Но след показанията на Чарлз Бреймар Мърфи тази идея пропадна завинаги.

— Колкото по-малко говори Били, толкова по-добре — заяви Лесли. — Отсега нататък трябва да се фокусираме върху фактите.

Фактите все още бяха в полза на Били.

Беше ли проявил небрежност Били Хамлин в грижите си към седемгодишното момче на плажа? Да, беше.

Неправилно ли е постъпил, като е приемал наркотици и алкохол по време на смяна с децата в лагера?

Разбира се.

Но Уилям Хамлин убил ли е Николас Хандемайър? Причинил ли е умишлено смъртта на момчето? Въпреки необуздания му изблик на ревност нямаше доказателства за това. Поне нито едно убедително доказателство.

Лесли Луз завърши речта си със следните думи:

— Били Хамлин не е убиец. Нито е чудовище. Той е нормален младеж и любящ син. Нека не допуснем трагедията на едно семейство да причинява трагедия на друго семейство.

Докато сядаше, адвокатът усети върху себе си втренчения поглед на сенатор Хандемайър и несъзнателно настръхна под вълнения костюм.

Молеше се това да е достатъчно.

Съдът се оттегли до заседанието на следващия ден. Уолтър Джилети говореше на адвоката си извън съдебната зала.