Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

— Я насочи прожектора натам. Ще заслепи нападателя, ако някой се цели в теб. И ще го видиш преди той теб.

Първите пристигнали полицаи бяха донесли две халогенни лампи на стативи, свързани с големи акумулатори. Сакс насочи едната в посоката, в която я посъветва Райм, и се вгледа с присвити очи към губещия се в далечината край на тунела.

Нямаше видима опасност.

Тя се надяваше, че няма да се наложи да стреля. Дебелата тръба над главата й с надпис DEP изглеждаше наскоро поставена, от масивно желязо. Куршумите от глока й — с кухи върхове — нямаше да я пробият. Но ако имаше нападател, той можеше да използва бронебойни куршуми, способни да преминат през метала. Поради огромното налягане на водата вътре едно спукване би създало взрив като от избухването на голям заряд пластичен експлозив.

Но дори противникът й да има обикновени куршуми, рикошетите от металните, каменните и тухлените стени можеха да я убият или ранят със същия успех, както пряко попадение.

Сакс отново се вгледа в тунела и не видя движение.

— Чисто е, Райм.

— Добре. Хайде тогава да действаме — нетърпеливо я подкани той.

Сакс беше готова. Искаше час по-скоро да се махне от тук.

— Започни с трупа.

„Тя не е просто труп, Райм — помисли си Амелия. — Тя си има име. Клоуи Мур. Била е двайсет и шест годишна продавачка в бутик за дрехи. Работела е за минимална заплата, защото е била обсебена от Ню Йорк. От актьорството. От това, че е била на двайсет и шест. Нека Бог да я благослови за това. И не е заслужавала да умре. Най-малкото по този начин.“

Сакс надяна ластици на обувките си, за да може да различава следите си от тези на извършителя и първите пристигнали полицаи — чиито подметки щеше да фотографира по-късно за контролни проби.

Приближи се до трупа. Клоуи лежеше по гръб, с блуза, вдигната до под гърдите. Сакс забеляза, че дори в смъртта лицето й е изкривено в гримаса, с напрегнати мускули. Това бе свидетелство за болката, която е изпитвала — болката, постоянно усилвала се до смъртта. От устата й бе излязла пяна. И беше повръщала обилно. Вонята бе ужасна. Сакс се абстрахира от това.

Ръцете на Клоуи бяха вързани под тялото й с евтини белезници. Сакс ги отвори с универсален ключ и ги махна. Глезените на жертвата бяха стегнати с тиксо. Тя го преряза с хирургическа ножица и прибра в пликче прашните сиви ленти. Остърга частици изпод ноктите на полилавелите пръсти на Клоуи, като забеляза влакна и някакви белезникави люспици. Може би жертвата се беше съпротивлявала, в който случай можеше да има ценни следи, дори парченца кожа — ако убиецът бе регистриран в базата данни за ДНК „Кодис“, щяха да установят самоличността му за броени часове.

— Искам да видя татуировката, Сакс.

Тя забеляза малка синя татуировка на врата на Клоуи, до самото рамо, но тя беше стара. Освен това направената от убиеца се виждаше съвсем ясно. Сакс коленичи и насочи погледа си — и камерата — към корема на Клоуи.

— Ето я, Райм.

Криминалистът прошепна:

— Неговото послание. Е, част от посланието му. Какво означава според теб?

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

Имайки предвид твърде малкото букви, Сакс осъзна, че въпросът му е риторичен.

Думата беше с около петнайсет сантиметра дължина, изписана хоризонтално на два-три сантиметра над пъпа на младата жена.

Въпреки че убиецът бе използвал не мастило, а отрова, възпалената и подпухнала рана беше лесна за разчитане.

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

— Кожата там не е подута, както около буквите — отбеляза Сакс. — Може би там няма отрова. Приличат на рани, а не на татуировки. Освен това, Райм, погледни буквите.

— Много са изпипани, това ли имаш предвид?

— Именно. Калиграфия. Той е добър. Разбира си от работата.

— И още нещо: трябвало му е доста време, за да ги изпише. Можеше да ги надраска набързо. Или просто да й инжектира отровата. Дори да я застреля за по-лесно. Каква му е играта на тоя тип?

На Сакс й хрумна още нещо:

— Това, че му е трябвало по-дълго време, означава, че по-дълго я е боляло.

— Е, да, вижда се гримасата от болката, но имам чувството, че това е станало по-късно. Едва ли е била в съзнание, докато е писал посланието си. Дори ако не се е съпротивлявала, едно неволно движение би развалило творението му. Не, по някакъв начин я е обездвижил. Има ли следи от травми на главата?