Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Сакс още веднъж погледна кръглия ковчег.

„Добре — помисли си. — Юмручно време…“

Това бе израз на баща й, патрулиращ полицай във Втори участък — Мидтаун Саут, във времето, когато Таймс скуеър беше като Дивия запад през деветнайсети век. „Юмручно време“ означава онези моменти, в които човек трябва да се изправи срещу собствените си страхове.

Кош за хляб…

Сакс се върна при вратата и се провря през нея в обслужващото помещение под мазето. Пое от колежката си сака с екипировката за събиране на веществени доказателства.

— Ще направиш ли оглед на мазето, Джейн?

— Веднага ще се заема — увери я Ийгълстън. — И после ще кача всичко в микробуса.

Бяха направили бърз оглед на мазето, но беше ясно, че извършителят е прекарал минимално време там. Бе хванал Клоуи, беше я обезвредил по някакъв начин и я бе извлякъл през помощната врата (виждаха се следи от токчетата й).

Сакс остави тежката чанта на пода и я отвори. Засне и събра улики от килерчето, макар че и тук, както в мазето на магазина, жертвата и извършителят бяха престояли кратко време (той е искал да я завлече в тунела възможно по-скоро). Прибра и надписа микроследите и остави пластмасовите и хартиените опаковки в мазето, за да могат колегите й да ги вземат и да ги занесат в лабораторния микробус.

Накрая застана пред тясната шахта и се втренчи в нея, както би гледала дулото на пистолет в ръката на отчаян престъпник.

Кош за хляб…

Стоеше като вцепенена. Чуваше ударите на сърцето си.

— Сакс — чу се гласът на Райм от слушалката в ухото й.

Тя не отговори.

— Разбирам те — добави той нежно. — Но…

Тоест: „Размърдай си задника!“.

Прав беше.

— Разбрах, Райм. Нямаш грижи.

Юмручно време…

„Не е много дълъг — опита да се успокои. — Седем-осем метра. Това не е нищо.“ Но въпреки това потрепери при мисълта, че тунелът може да не е седем, а осем метра. Когато се приближи, дланите й започнаха да се потят силно; главата й — също, и я засърбя повече от обичайното. Прииска й се да се почеше, да забие нокти в кожата си. Нервен тик. Проявяваше се, когато не бе в състояние да помръдне — във всички отношения: физически, емоционално, умствено.

Неподвижност — как мразеше това състояние.

Дишането й се учести и стана по-повърхностно.

Докато се ориентираше, докосна глока на хълбока си. Имаше лек риск от замърсяване от оръжието, въпреки че не се налагаше да стреля, но това също бе от мерките за безопасност. Ако престъпникът планираше да нападне полицай на местопрестъплението, тя бе подготвена.

Сакс закачи чантата с нещата за събиране на улики с найлоново въженце за колана си, за да я издърпа след себе си.

Тръгна. Спря пред входа. Коленичи и пропълзя в шахтата. Искаше да изгаси челния си фенер — да вижда тунела я плашеше повече, отколкото ако се концентрираше само върху целта в другия му край — но се опасяваше да не пропусне улики.

Щрак.

В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.

„Продължавай!“

Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.

Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.

Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.

Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.

„Бягай, бягай, бягай!“

Зъбите й затракаха въпреки жегата.

— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.

Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.

Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.