Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

— Сакс? — чу се гласът на Райм през пращенето на радиостанцията. Тя подскочи и намали силата на звука. — Къде си? Не виждам нищо.

Предавателното устройство, което носеше, бе снабдено не само с микрофон и слушалка, а също с изключително чувствителна видеокамера. Тя току-що го беше сложила и още не беше включила образа.

Сакс натисна копчето на изненадващо малката камера — с размера на средна батерия — и чу от слушалката:

— Добре. — После Райм измърмори: — Все още е твърде тъмно.

— Защото е тъмно. Намирам се в подземие и след малко ще се навра в тунел с размерите на кош за хляб.

— Никога не съм бил в кош за хляб. Дори не съм сигурен, че съществуват. — Линкълн винаги бе в добро настроение, когато предстоеше оглед на местопрестъпление. — Добре, хайде да действаме. Да видим какво имаме.

Сакс често носеше тази екипировка, когато правеше оглед. Райм даваше идеи — напоследък доста по-малко, отколкото по времето, когато започнаха да работят заедно и тя беше все още неопитна. Освен това той обичаше да следи за сигурността й, макар че не го признаваше. Настояваше, че огледът трябва да се извършва от един човек — иначе имаше твърде много отвличащи вниманието фактори. Добрият криминалист се свързваше психологически с местопрестъплението. Той се превръщаше в жертвата, превръщаше се в престъпника — и благодарение на това откриваше улики, които иначе би пропуснал. Тази връзка не можеше да се осъществи или се осъществяваше по-трудно, когато не извършваш огледа сам. Но беше рисковано да си сам. Изненадващо бе колко често положението ставаше напечено: ако извършителят се е върнал или е останал на местопрестъплението и нападне криминалиста. Дори имаше случаи, когато извършителят отдавна си е тръгнал и нападателят е съвсем различен човек. Веднъж Сакс бе нападната от клошар — шизофреник, който си беше помислил, че е дошла да открадне въображаемото му куче.

Тя отново погледна в помощното помещение, за да го покаже на Райм, после за кратко надникна в тунела на кошмарите си.

— Аха — каза той, разбирайки вече притесненията й, — кош за хляб.

Сакс оправи за последен път облеклото си. Носеше бял гащеризон „Тайвек“, качулка и калцуни. Тъй като за убийството бе използвана отрова, имаше също противогаз N95. Според първите пристигнали полицаи токсичното вещество беше инжектирано чрез машинка за татуиране и нямаше опасност въздухът да е отровен. Въпреки това защо да рискуват?

Зад нея се чуха стъпки. Някой идваше от мухлясалото, влажно мазе на „Ше Нор“.

Сакс погледна красивата криминалистка, която помагаше при огледа на бутика. С Джейн Ийгълстън се познаваха отдавна — тя беше една от звездите в Отдела по криминалистика. Ийгълстън бе разпитала управителката на магазина, която беше открила тялото. Сакс искаше да разбере дали е навлязла в самото местопрестъпление — където лежеше тялото на Клоуи — за да провери дали служителката й е жива.

— Не — отговори Ийгълстън. — Видяла, че вратата е отворена, погледнала в килерчето и видяла жертвата. Това й било достатъчно. Не е влизала по-навътре.

Постъпката на управителката бе съвсем разбираема, помисли си Сакс. Дори ако човек не страда от клаустрофобия, кой би се заврял в пуст тунел с мъртъв човек вътре, при положение че убиецът може би все още е там?

— Как е видяла жертвата? — попита Райм, който бе чул разговора. — Стори ми се, че забелязах прожектор, оставен от медиците. Тогава не е ли било тъмно?

Сакс предаде въпроса, но колежката й не знаеше:

— Управителката каза само, че я е видяла.

— Добре, рано или късно ще разберем — измърмори Райм.

— Единствените други хора, които са се доближавали до местопрестъплението, са един полицай и един от хората на патолога — добави Ийгълстън. — Но те са се изтеглили веднага щом е била установена смъртта. Чакаха ни. Взех проби от обувките им, за да елиминираме отпечатъците им. Казаха, че не са пипали нищо друго освен жертвата, за да проверят състоянието й. И медикът е бил с ръкавици.

Следователно замърсяването на местопрестъплението — попадането на улики, несвързани със самото престъпление или извършителя — беше минимално. Това бе едно от предимствата на убийство, извършено в адска дупка като тази. При местопрестъпление на улицата можеше да има десетки замърсители, от навят от вятъра прах, проливен дъжд или киша (като днес) до случайни минувачи и дори ловци на сувенири. Сред най-лошите замърсители са другите полицаи, особено някой началник, дошъл да се перчи, ако присъстват репортери, нетърпелив да извоюва ефирно време в двайсет и четири часовия новинарски цикъл.