Брэд Тор - Черният списък

Някои смятаха АТС за параван на Националната агенция за сигурност, други виждаха пръста на ЦРУ в създаването на компанията. Запознатите със съществуването й познаваха само онзи неин аспект, с който си имаха вземане-даване, и то оскъдно. Строго секретната компания десетилетия наред беше успявала да скрие истинския си обхват и обсег. Над повърхността се виждаше само върхът на айсберга.

Организацията много внимателно преценяваше и кого да допусне в своята светая светих. Подборът на кадри в АТС беше изключително прецизен. Членовете на организацията споделяха много специфичен светоглед, както и дълбоко убеждение, че не само са способни да определят хода на вътрешните и международните събития, но и техен дълг е да го правят. Целите им не бяха подходящи за оповестяване по вестниците и в интернет. Те се гордееха със своята анонимност.

Убежището на корпорацията със свръхмодерните му антиразузнавателни и антиподслушвателни устройства беше разположено върху двеста зелени акра вирджинска земя. Състоеше се от няколко сгради, в центъра на които се издигаше просторно, неокласическо тухлено имение с масивни бели колони пред входа.

Имението се наричаше „Уолуърт“ в памет на руините на малка ферма в южния му край от времето, предшестващо Революцията. Собственикът му беше скрит зад непрогледна стена от поземлени фондове и офшорни корпорации. Имението не присъстваше нито в общинските архиви, нито на сателитните карти. В общи линии то изобщо не съществуваше — точно както искаха могъщите сили зад АТС.

Кърт Шрьодер беше посещавал „Уолуърт“ няколко пъти, за да ръководи инсталирането на компютърните системи за сигурност. Но никога не беше идвал тук по време на заседание на борда на директорите. Беше виждал всичките му членове заедно само веднъж, когато шефът му го покани да го придружи на зимна среща на управителния съвет в имение на АТС на Кайманите.

Понеже разполагаше с огромни богатства, върхушката на компанията подбираше само първокласното. С дългите редици беемвета, аудита, мерцедеси и рейндж роувъри паркингът на имението във Вирджиния приличаше на изложение на луксозни европейски автомобили. В единия край бяха паркирани бронираните черни шевролети на охраната.

Шрьодер откри свободно място и паркира. Погледна в огледалото и попи потта, избила на челото му. Пристегна възела на вратовръзката си и пое дълбоко дъх. Шефът му, човекът, който ръководеше АТС, приличаше много на покойната му майка. И двамата бяха изключително избухливи.

Шрьодер излезе от неугледния си, но практичен нисан и долови миризма на дим, кълбящ се над един от комините на имението. Мартин Винън, шефът на фирмената охрана, го пресрещна пред вратата. Като всички други от отдела по охрана, носеше тъмен костюм, а от ухото му стърчеше слушалка в стил таен агент. Беше висок мъж с невъзможно бяла кожа и добре сресана бяла коса. Зад гърба му шефът — който беше измислил обидни прозвища на всички — го наричаше „Барута“. Когато пуснеше прякора, повечето му служители се подсмихваха неловко или се правеха на глухи.

Шрьодер не знаеше откъде е дошъл Винън и как си е осигурил поста в организацията. Някои казваха, че е бивш военен, други — че е работил в разузнаването. Всички обаче бяха единодушни, че Винън е отблъскващ грубиян. Веднъж Шрьодер се опита да открие биографията му, но мъжът се оказа черна дупка. Всичко за него беше изтрито. Черният хумор, породен от леденото му държание, го описваше като средоточие на необичайни способности — вместо да вижда мъртъвци, Винън ги създаваше.

Той беше единственият американец в охранителния екип; другите бяха израелци, избрани лично от шефа на охраната.

Винън кимна отсечено на Шрьодер и му махна да се приближи до двама от хората му, единият от които стискаше метален детектор. За него беше истинско унижение да го проверяват с детектор. Някой явно беше изпуснал юздите на кандидат-тайните агенти.

За да не разбунва духовете, Шрьодер се подчини. Преди охранителният екип обаче да го претърси докрай, шефът му се появи на прага.

— Къде беше? — попита го той.

Глупав въпрос. Знаеше къде е бил и Шрьодер не си направи труда да отговори.

— Дано да не ми носиш лоши новини.

Шрьодер понечи да отговори, но шефът му го спря:

— Не тук. — Махна му да го последва и го поведе по широк коридор към просторен кабинет.

Стотици глави на екзотични животни красяха стените. Огънят в камината прогонваше студа. Шрьодер зачака да го поканят да седне.