Брэд Тор - Черният списък

Знаеше, че усилията му са нелепи. Връзката им никога не прерасна в нещо повече от приятелство, но все пак тя значеше много за него и той искаше да изглежда добре. Обзет от внезапен порив, дори си обръсна брадата с надеждата, че с нея ще свали и няколко години от лицето си. Каква ирония, че душа, сполетяна от толкова окаяна участ и получила толкова жестоки удари от живота, продължава да таи надежди! Тревогите му трогваха до сълзи най-близките му.

Никълъс обаче не беше наивник. Знаеше как го възприема светът. Разбираше, че романтични афери не са му отредени. И постепенно започна да се примирява, че ще прекара живота си сам. Това го подтикна да цени още повече малцината приятели, които имаше. Изигра и съществена роля в решението да откликне на молбата за помощ на Каролайн.

Мислите му се върнаха към предстоящата задача, когато макалънските предградия смениха пасторалните пейзажи на Южен Тексас.

Столетният Макалън беше един от най-бързо развиващите се градове в САЩ. Разцветът му се дължеше до голяма степен на Северноамериканското споразумение за свободна търговия и на икономическата спогодба „Макиладора“, позволяваща на мексиканските заводи да внасят суровини без такси и да изнасят произведените продукти обратно в САЩ. Макалън беше преуспяващ град, обслужващ интересите и на американци, и на мексиканци. Благодарение на международната търговия и здравеопазването, както и на трафика на наркотици и хора, мнозина в долината на Рио Гранде трупаха внушителни състояния.

И на всеки преуспял бизнесмен в пограничните южнотексаски градове се падаха по хиляда, готови на всичко, за да забогатеят. Точно за тази категория хора Никълъс си отваряше очите, докато се движеше по улиците на Макалън.

Една от най-често срещаните схеми за бързо забогатяване в Мексико бяха похищенията и заразата вече бе плъзнала в южните американски щати. Отвличането на жертви за откуп беше изключително доходоносно начинание, но сега на мода бяха така наречените „експресни“ похищения. Експресните похищения бяха разновидност на уличните обири. Похитителите първо изпразваха портфейла на жертвата, после я принуждаваха да изтегли от банкомат максималната сума, разрешена от банката. След това или освобождаваха жертвата, или я задържаха до другия ден за още едно теглене. Никълъс не искаше да попада в лапите на изобретателните похитители.

Щом движението се забавеше или се наложеше да изчака на кръстовище, той гледаше да спре така, че да вижда задните гуми на колата пред него. Така си осигуряваше достатъчно разстояние да заобиколи колата, ако понечат да го блъснат.

Знаеше, че крадците на автомобили организират леки „инциденти“, за да отмъкват скъпи коли направо от улицата, и следеше зорко движението не само отпред, но и отстрани, и до юкона.

Край южната главна улица се редяха старомодни улични лампи и едноетажни магазини, построени сякаш през петдесетте, с табели на испански и английски. Под ъгъл до тесните бетонни тротоари бяха паркирани пикапи, миниванове и евтини американски седани, редом с лъскави беемвета, поршета и мерцедеси. Контрастът се набиваше на очи.

Да преминеш от южната главна улица на северната означаваше буквално да смениш платното. Вместо едноетажни магазини от двете страни на северната главна улица се възправяха великолепни палми. Имаше малък зелен площад, наречен „Арчър Парк“, а от другата му страна се намираше хотел „Каса де Палмас“.

Никълъс подкара бавно край хотела, оглеждайки внимателно всичко, включително съседния паркинг.

Устройството върху облегалката за ръце до него избръмча и на екрана му се изписа „Безжичната интернет връзка на «Каса де Палмас»“. Никълъс се усмихна и продължи напред, запознавайки се с квартала и различните маршрути за отстъпление.

След половин час сви в обществения паркинг на Макалън и откри място с изглед към Арчър Парк и „Каса де Палма“. Време беше да се залови с това, което умее най-добре.

„Каса де Палмас“ беше построена в мисионерски стил — с арки, имитация на часовникова кула, испански покрив с червени тухли и кремава фасада със снежнобели корнизи. Оригиналната сграда датираше от началото на двайсети век и според Никълъс охраната й беше от същата ера.

Използвайки безжичния интернет на хотела, той проникна през защитните стени на системата му за няколко минути и се почувства пълновластен господар на всичко в него.

Премина към следващата фаза на разузнавателната си мисия, проверявайки списъка с гости на хотела. Потърси Каролайн Ромеро, но не откри името й. Провери разплащанията с кредитни карти в ресторанта и бара на хотела и също остана с празни ръце. Претършува компютъра на рецепцията и също не намери нищо. Каролайн явно не беше оставила електронни „отпечатъци“ в „Каса де Палмас“. Това не го изненада.