Брайан Хейг - Кукловодът

— И как се прие това?

— Все едно се бях изсрал в басейна. Хората на Буш бяха изградили цялата си политика в Съветите около Горбачов. Целта им беше обединението на Германия, която не вярваха да постигнат без подкрепата на Горбачов.

— И какво стана? Как ти се отрази това?

— Изведнъж спрях да получавам толкова много писма и покани за срещи — обичайните бюрократични признаци, че излизаш от мода. И знаеш ли кое беше най-смешното? Всичко това ми свърши добра работа, когато Буш изгуби изборите.

— Как така?

— Новото правителство беше чело докладите ми и харесваше начина ми на мислене. Освен това усещаха, че Буш е прецакал нещата. Сближаването му с Горбачов отравяше взаимоотношенията с Елцин. Както в онази реч, която наричаме „пиле по киевски“.

— За какво става въпрос?

Морисън се намръщи от неудоволствие, че трябва да обяснява толкова просто нещо.

— Насред безредиците Буш отлетя за Киев и изнесе реч, в която приканваше съветските народи да застанат зад Горбачов и да не напускат Съюза.

— Честно? Джордж Буш?!

— Смешно, нали? На косъм от спечелването на Студената война нашият собствен президент заминава за Украйна и приканва поробените народи да не чупят веригите си. Бях бесен. Написах няколко доста остри доклада.

— И какво стана, когато дойде новото правителство? — попитах.

— За късмет някой беше попаднал на докладите ми и ги беше показал на съквартиранта на президента от колежа — учен, който беше написал няколко книги за Съветския съюз и Студената война. Направиха го помощник държавен секретар и по-късно от Белия дом му прехвърлиха отговорността за всички бивши съветски републики.

Повдигнах вежди.

— За Милтън Мартин ли говориш?

— Аха, Милт. Той ме извика на интервю за работа. Направих добро впечатление и той ми предложи въпросния пост.

— Който беше?

— Негов специален помощник.

— Ти си бил специален помощник на Мартин?

— Точно това казах.

— Да. Точно това каза — не успях да удържа любопитството си. — И какво се очакваше от теб?

— Ами проблемът на Милт беше краткият му стаж в администрацията. Беше уязвим. А тъй като аз имах богат опит във Вашингтон, идеята беше да представлявам него и идеите му в столицата, за да може да пътува.

Продължих да кимам, докато се опитвах да осмисля чутото. Постът на помощник на член от правителството принципно не е кой знае какво във Вашингтон. Избраниците на президента са богове. Заместниците им и заместниците на заместниците са митологични създания със смъртоносни вълшебни жезли. Но има толкова много помощници към правителството, че те са по-скоро зайчета в гората, които живеят в сянката на дърветата, гризкат коренчета и се надяват някой да не ги настъпи.

Милт Мартин беше изключение от това правило. Единственото изключение. Беше сред най-добрите приятели на президента още откакто бяха делили стая в общежитието и дори членовете на кабинета трепереха, когато влезеше при тях. Във Вашингтон имиджът е по-силен от всичко и независимо дали наистина беше така, всички бяха убедени, че Мартин може просто да вдигне телефона, да удари една шайба на стария си приятел и да каже: „Здрасти, шефе, нали се сещаш за оня тъпак, когото сложи да оглавява хазната? Ами адски ме дразни. Шитни го.“

Не се чудех и как тези критични доклади са стигнали до кабинета на Мартин. Морисън нямаше равен в подмазването пред бюрократите — бях го виждал в действие и знаех на какво е способен. Най-вероятно беше открил елегантен начин да накара някой да обърне внимание на Мартин върху тях.

— И колко време беше помощник на Мартин? — попитах.

— Четири години.

— Пътуваше ли с него?

— В началото не. Но след година той каза, че не може да се лиши от мен. Поех всичко: кореспонденцията му, речите, докладите.

— Все още ли докладваше за контактите си с руснаци?

— Мамка му, нямаше начин. На една командировка се запознавах със стотици. В залите за конференции постоянно влизаха и излизаха хора. След конференциите имаше приеми и вечери, на които имаше стотици гости.

— Това не е добре. Прокуратурата ще каже, че си имал постоянни контакти и многобройни възможности да предаваш държавни тайни.

— Рядко бях сам. Почти винаги бях заедно с Милт.

— Но той е бил твърде зает. И ти се е доверявал. Не е гледал специално дали не предаваш микрофилми или документи.

— И какво очакваш да направя по този въпрос, Дръмънд?

— Нищо.

Разтърках слепоочията си, докато обмислях колко лесно беше за Еди да демонстрира възможностите на Морисън за предателство.