Брайан Хейг - Кукловодът

Събудих се с адско главоболие, а стюардесата ме дърпаше за ръката. В самолета не бяха останали други пътници — само аз и хората, които чистеха. Повлякох се по пътеката между седалките, видимо сломен от тягостно самосъжаление. Така ли трябваше да се отнасят с героя, който се завръщаше у дома?

Минах през митницата за рекордно кратко време и тъкмо когато напусках охраняваната зона, забелязах една дребна чернокожа жена с цивилни дрехи, която размахваше ръце и тичаше към мен. Ако не я познавах толкова добре, щях да се закълна, че се радва да ме види.

Тя застана пред мен и ме прегърна силно като майка, която иска да успокои детето си, преживяло тежка катастрофа. Останахме така почти четвърт минута и чувството беше страхотно.

После се отдръпна и сбърчи нос.

— На нищо не приличаш.

— Ами какво да ти кажа, Имелда — отвърнах. — Беше доста кофти.

Тя поклати глава и почти се усмихна.

— Хич не се опитвай да ми се оплакваш. Нямам време за слабаци.

— Но аз…

— Но ти нищо — каза, все още ухилена.

— Благодаря ти все пак. Наистина, Имелда. Дължа ти живота си.

Тя сви рамене, все едно не беше кой знае какво.

— Миналата седмица им дадох касетите. Генерал Клапър каза, че това било част от сделката.

— Така е — признах. — Направиха ли ти проблеми?

— Тия копелета не знаят как се пише „проблеми“. Известно време се опитваха да ме притесняват. Освен това тайно проникнаха в офиса и в моя апартамент да търсят касетите. Все едно щях да ги оставя на такова място. Ама ха.

Сложих ръка на нейната. Трябва да я познавате, за да разберете. Щом казваше, че са се опитвали да я притесняват, това означаваше, че са я заплашвали да й изтръгнат ноктите и да избият роднините й до девето коляно.

Знаех, че когато съм й изпратил касетите, просто съм си направил възможно най-добрата застраховка „Живот“. След като не се бях появил цяла седмица, Имелда сигурно се бе свързала с точните хора и ги бе заплашила с разкрития. Точно тя знаеше как се прави. Трийсетгодишната кариера на сержант в армията е еквивалентът на докторска степен по причиняване на страдание.

Чак ми беше малко жал за ЦРУ. Те никога не се бяха сблъсквали с хора като Имелда Пепърфийдд. Под напрежение тя не реагира според очакванията. Да я притиснеш е горе-долу същото като да се боксираш с таралеж. В крайна сметка теб те боли много повече, отколкото нея.

Най-сетне казах:

— Имелда, не искам да изляза неблагодарник, но защо се забави толкова?

Тя сведе очи с явно смущение.

— Това беше част от сделката. Хората от ЦРУ казаха, че не можеш да се върнеш, докато не се приготвят.

Запомних това добре и я потупах по ръката.

— Не се притеснявай. Наистина. Изкарах си страхотно. Направо ругаех, когато ме извлякоха от онзи специален курорт, в който ме бяха настанили. Имах толкова приятели там. Вече ми липсват.

Както и да е, тя ме изведе на паркинга, където беше оставила черната си „Мазда Миата“. Никога не съм смятал, че кара толкова сладурска кола, но пък хората не са точно такива, каквито изглеждат, нали така? Подкарахме по „Дълес“ до изхода на „Тайсънс Корнър“, където тя слезе от магистралата, аз я попитах къде отива, а тя само сви рамене. После спряхме пред един от ресторантите от веригата „Мортънс“. Един симпатяга с глупава униформа й взе колата и й даде билетче.

Когато влязохме, Имелда промърмори нещо на управителя, докато аз се клатушках на входа, буквално замаян от аромата на печени пържоли, омари и ребърца от най-високо качество. Храната тук сигурно не беше толкова вкусна, колкото в Лагер 18, но все пак си помислих: „Както и да е, нека да дадем шанс и на това място.“

Беше донякъде странно, но двама типове с тъмни костюми стояха на входа на сепарето, в което ни настаниха. Озъбих им се на влизане. По някаква странна причина бях развил непоносимост към хора от разузнаването.

После дотича Катрина, прегърна ме и ме целуна право по устата. Отдръпна се и ето ти го Алекси, с протегната ръка.

— Господи, колко се радвам да ви видя — избърборих и наистина беше така.

Стиснахме си ръцете като стари приятели.

— Ти още се казваш Алекси, нали? — попитах.

— Не, сега съм Бил Клинтън.

— Бил Клинтън? Кой идиот ти измисли тоя псевдоним?

— Шегичка — засмя се той. — Развивам американско чувство за хумор.

— Кой ти преподава? ЦРУ?

Това не му се стори смешно. Може би и не беше. Може би и аз трябваше да поработя над собственото си чувство за хумор. След пет месеца в Сибир сигурно бях поизгубил форма.