Брайан Хейг - Кукловодът

Както и да е, Игор продължи да приближава към мен, така че започнах да дълбая замръзналата земя още по-яростно. Молех се под носа си да си е набелязал някой друг. Това е най-кофтито в сибирската каторга. След време ставаш адски неприятен егоист. В такива места всеки се грижи само за себе си.

Всяка сутрин пазачите минаваха през спалните помещения и извличаха навън труповете на бедните копелета, които бяха умрели от различни болести, недохранване или измръзване. А тъй като беше затвор, всяка седмица имаше и по няколко убийства. На всеки от нас беше раздадено по едно-единствено протрито вълнено одеяло, използвано от поколения други затворници. Номерът беше да се опиташ да събереш две-три такива, така че пластовете вълна да те предпазват от студа. Спалните помещения не се отопляваха и сутрин се събуждахме покрити с лед и толкова схванати, че само с цената на неимоверни усилия успявахме да изпълзим от леглата. Одеялото ми обикновено беше изчезнало, тъй че трябваше да прекосявам спалното, да намирам виновника и да се бия с него, за да си го взема, защото в противен случай нямаше да издържа дълго. Спасяваше ме единствено военното ми обучение. След като пребих четирима-петима от най-едрите копелета в затвора, никой не припарваше до одеялото ми.

Игор изведнъж се озова зад мен и аз се стегнах в очакване на неизбежната атака. Какво щеше да бъде този път? Удар с приклад в бъбреците или ритник в задника, от който да отхвърча? Нищо не се случи. Бавно се завъртях и го погледнах. Той ме повика с пръст. Оставих лопатата и го последвах като послушно кученце, но по целия път кашлях и плюех — изглежда, бях понастинал.

Стигнахме до централата, една от двете сгради в Лагер 18, в които имаше печки на дърва. Кожата ми сякаш започна да гори, когато влязохме. Не бях доближавал нищо топло от месеци и внезапното усещане беше болезнено.

Трима-четирима старши надзиратели се бяха сгушили около печката в ъгъла и вдигнаха глави, когато влязох. Единият сбърчи нос и стана от стола си.

— Ти си Дръмънд, да?

— Да — отвърнах, изненадан да чуя английска реч.

Никой друг не говореше английски.

Той посочи една врата.

— Ще влезеш там да се изкъпеш.

Не го попитах защо — бях се научил веднага да изпълнявам всяка заповед. Като се има предвид моят характер, беше ми отнело малко повече време от обичайното; белезите по тялото ми го доказваха.

Почти припаднах под душа — първия ми душ от пет месеца насам. Имаше малко парче груб песъчлив сапун и трябваше доста търкане, докато се освободя от калта и мръсотията по тялото си. Всъщност дори се разкървавих на няколко места, но на кого му пукаше?

Намъкнах се обратно в миризливите си парцаливи дрехи и след десет минути бях навън. Пазачите отново се бяха скупчили около печката. Същият надзирател се изправи, сложи ми белезници и ме отведе навън, където чакаше един малък камион с големи гуми. Качихме се отзад и потеглихме.

След около час камионът спря и ние слязохме на едно летище — същото, на което бях кацнал преди пет месеца. Наистина ли беше само преди пет месеца? Един голям военен самолет „Туполев“ чакаше на пистата с включени двигатели и пазачът ме поведе към него.

Излетяхме почти веднага и въпреки че полетът беше дълъг, не си спомням много от него, защото постоянно губех съзнание. Събуждах се през няколко минути, като кашлях и се давех, и постепенно осъзнах, че това не е настинка, а пневмония. Преди това не бях забелязал ледените вълни и треската, защото в лагера и без това винаги беше леденостудено и винаги треперех.

Кацнахме на някакво непознато военно летище и слязохме от самолета, за да се качим във военен автомобил. Нямах представа къде ме водеха, а и не попитах. В руските затвори и на това те учат. Не задавай въпроси, защото може да не ти хареса как ще ти отговорят.

Колата влезе в голям град, за който подозирах, че е Москва. Тук пролетта все пак беше оставила някакви следи. Поне по земята нямаше сняг. Не бях виждал гола земя от момента, в който бях тръгнал.

Спряхме пред една голяма сграда, приличаща на бивш дворец. Излязох от колата, но едва когато надзирателят ми нареди, защото, както споменах, вече бях напълно обучен за затворник. Влязохме в сградата и се качихме два етажа по-нагоре. Надзирателят вървеше пред мен и отвори една двойна врата, после ми махна да вляза.

Топлината тук отново взе да пари кожата ми. Около дълга маса бяха седнали четирима души. От едната страна беше Харолд Джонсън, старият ми другар от ЦРУ, и генерал Клапър, старият ми шеф. От другата бяха Виктор Юриченко и един непознат възрастен мъж.