Брайан Хейг - Кукловодът

Невярващо поклатих глава.

— Това няма да успее, Юриченко. Светът все някога ще разбере. Не можеш да го запазиш в тайна завинаги.

Той поглади брадичката си с ръка, точно както правеше Алекси. Беше направо страховито.

— Е, и? Вече сме стигнали твърде далеч, за да се откажем. Защо някой би искал да спираме? От какво да се страхуват? От нова империя? Ние изобщо не възнамеряваме да изградим такава. Цялата идея за империите е малко отживяла, не мислиш ли? Нали в крайна сметка всички империи рухват?

— Но това, което си направил в Грузия и другите републики? Светът няма да го позволи.

Той клатеше глава.

— Ние не пожелаваме нищо, което е на съседите ни, Дръмънд. Ние просто им казваме какво искаме и ги принуждаваме да ни го дадат. Ако се разбунтуват, като чеченците, грузинците и арменците, ги превръщаме в урок за останалите. Но защо са ни узбеките, таджиките или казахстанците? Ако ги вземем обратно в нашата държава, те пак ще започнат да смучат кръвта на руския народ. Просто искаме техния петрол и памук на цените, които ние им определим. Не виждаш ли колко по-удобно е така?

Въпросът беше риторичен, разбира се. Той адски добре знаеше какво мисля. Всъщност се смееше, като се радваше на изумлението, изписано на лицето ми, и аз осъзнах, че това забавление беше единствената причина да ми обяснява всичко толкова подробно. Старецът садистично ми обясняваше, че е устроил най-голямата измама в световната история и аз не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Това беше малкият му танц на победата, начинът да ми каже: „Добре, вие ми откраднахте Алекси, но не се заблуждавайте, че сте постигнали кой знае какво, защото в общата схема на нещата, за която ти разказвам, той е горе-долу от такова значение, каквото има бенката на опашката на някой червей. Ти си се жертвал напразно, Дръмънд.“

Беше творческа жестокост от най-висша проба. И самият факт, че ми разказваше всичко това, беше и коварен начин да ме осведоми, че възнамерява да ме зарови в най-тъмния и дълбок ъгъл на Русия и никога да не ми позволи дори да зърна свободата.

Изведнъж се обърна към горилите си и излая нещо на руски. После отново ме погледна и се усмихна с милата си старческа усмивка.

— Е, Дръмънд, не вярвам да се срещнем отново.

— Не бъди толкова сигурен — изръмжах и той ме изгледа любопитно.

После се извърна, излезе и ме остави да размишлявам върху бъдещето си, което никак, ама никак не изглеждаше розово.

Човек би си помислил, че към двайсети април във въздуха ще има топъл полъх. Нали април е на няколко седмици разстояние от пролетта в края на краищата — ледовете трябваше да се топят, дърветата да напълват и може би дори няколко диви цветя трябваше да проявят куража да подадат главички от земята. Е, в Сибир не беше така.

Опитвах се да стопля ръцете си, като духах върху тях, когато забелязах Игор да тръгва към мен. Бързо вдигнах лопатата си и уморено започнах да блъскам по замръзналата земя. Игор не ме обичаше и аз не исках да влошавам отношенията ни допълнително. Удряше ме по веднъж-два пъти на ден, колкото да поддържа форма, а ако му давах специален повод, ме пребиваше до безсъзнание. Дори не знам дали Игор беше истинското му име. Просто беше толкова отблъскващо грозен, че нямаше как иначе да се казва.

Останалите затворници се държаха на разстояние — предполагам, защото усещаха, че съм по-специален случай и не искаха тази специалност да се предаде и на тях. Не ги обвинявах. Не говорех техния език, така че нямаше какво да си кажем, пък и нямахме нищо общо, защото те бяха предимно крадци, убийци и мафиотски боклуци, докато аз бях член на Американската адвокатска колегия, който сериозно беше надценил възможностите си. Но имаше и нещо повече. Пазачите бяха получили инструкции за специално отношение към мен — трябваше да ме бият редовно, но не прекалено сурово, защото трябваше да остана жив. Трябваше да доживея до дълбока старост в този замръзнал ад, като не можех да се надявам на нищо друго освен на още бой и постоянна болка — докато полудеех съвсем или прибегнех до самоубийство.

Мислех си, че декември в Сибир е болезнено мразовит, но към януари осъзнах, че не съм знаел какво представлява истинският студ. А февруари стана още по-зле. Пикнята ми замръзваше още във въздуха. Не се шегувам. Жълтите висулки се трошаха на миниатюрни кристалчета, щом достигнеха до вечно замръзналата земя.

Никога не съм бил голям почитател на руската кухня, но направо няма да повярвате колко различни неща могат да се сготвят със зеле. Имаше борш със зеле, зелева яхния и зелева салата, както и обикновено сурово зеле. Суровите рибешки глави бяха специалитет, но ги хвърляха в чиниите ни само в петък. Опитах се да си спечеля приятели, като раздавах моите, но по някаква странна причина тази тактика не даде резултат.