Брайан Хейг - Посредникът

Но въпреки цялото това изобилие преди войната Тайгърман и Хършфийлд бяха решили да добавят още едно, свое лично разузнаване и Клифърд Даниълс бе призован за негов основател. Афишираната мисия на това малко ядро беше да пресява суровите разузнавателни данни на другите организации, да оспорва, да преосмисля, да решава дали нещо жизненоважно не е пропуснато, недоразбрано или забравено. Но някои критици твърдяха, че истинската му цел е да размесва, префасонира и обработва суровите данни, за да оправдае едно нахлуване и война.

Дон е знаел това тогава, знаеше го и сега. Силните на деня от Пентагона си бяха пробили път в разузнаването и водеха жестока война за парите на данъкоплатците, за влияние, за репутация — а сега и за прехвърляне на вината — и аз исках да знам каква е позицията на Дон. Всъщност вече я знаех, просто исках да си признае. Така, ако се разплискаше помия, всички щяхме да знаем откъде идва.

Погледнах Дон.

— Така или иначе, всички знаем, че Управлението стана изкупителна жертва. Това дразни ли те?

— Лично? Защо да ме дразни, Дръмънд? Бизнес, нищо повече.

Дрън-дрън.

— Как Шараби стана човек на Пентагона?

— Това е дълга и сложна история.

— Ти си умно момче. Дай съкратения вариант.

— Добре. — Той ме изгледа със странна усмивка, сякаш ми взимаше мярка за ковчег.

Както споменах, Дон беше самодоволен, по-точно високомерен, а това почти винаги означава и докачлив. Затова щеше да ни каже каквото той искаше да знаем, ако не го раздразнех дотолкова, че да изкопча от устните му няколко непредпазливи признания. По моя преценка беше хладнокръвен лъжец от световна величина и се преструваше на невъзмутим. Играта на котка и мишка сякаш дори му харесваше, а той несъмнено обичаше да бъде център на внимание.

Престана да се усмихва и каза:

— Шараби се свърза с нас по време на първата война в Залива. — Помълча и като че се позамисли. — Към края на деветдесет и трета… или може би в началото на деветдесет и четвърта година. Аз лично се срещнах с него.

— Каква беше целта на срещата?

— Преговори.

— Продължавай.

— Той предлагаше да ни доставя сведения за положението в Ирак. Звучеше примамливо. Направо страхотно. Истината е, че да се намерят и запазят добри източници в Ирак беше… трудно. Саддам беше безмилостен параноик. При такива условия трудно се набират сътрудници.

Той замълча и погледна Биан, която каза:

— Значи изглеждаше добре. Какво стана?

— Предложението му вървеше заедно с изисквания. Първо трябваше да се съгласим да освободим неговия народ от чудовището…

— Мислех си, че това е нашата политика.

— Беше. Малко по-късно. Но тогава — и дори по-късно — ние бяхме… нека го наречем леко загрижени относно допълнителните условия на Шараби.

Биан подсказа:

— Искал е да му дадете властта.

Той кимна.

— Искаше трона. — Помълча, след това продължи: — Твърдеше, че има на своя страна стотици изгнаници и хора в Ирак, готови да помогнат. Ставаше дума за иракчаните, вечно разделени на клики и кланове. Хванеш ли един, хващаш десетки роднини, познати и съплеменници. Те щели да събират разузнавателни данни, а след като Саддам си отидел, щели да създадат здрава основа за властта. Освен това той беше шиит, както около шейсет процента от иракчаните. И още по-хубаво, беше светски шиит, тъй че кюрдите — а евентуално дори и сунитите — можеха да го сметнат за поносим.

Биан отбеляза:

— За тогавашната ситуация кандидатурата му явно е изглеждала привлекателна.

— Идеална. Затова… аз се съгласих на среща с него. — Той пак помълча. — Доведох си и придружител. Психолог от Управлението, специализиран за бързи психологически профили на чуждестранни лидери. Много го бива. Искате ли да чуете неговата преценка?

— Разбира се — казах аз.

— Класически случай на нарцисизъм, съчетан с манипулативни личностни характеристики.

Погледнах Биан и свих рамене. Тя също.

Развеселен от нашето невежество, Дон поясни със самодоволна усмивка:

— Ще го кажа така, че дори ти да разбереш, Дръмънд. Самовлюбен мръсник с меден език, който би те прецакал за десет цента.

— За теб ли се отнася или за Шараби? Или и за двамата?

Той ме изгледа навъсено. После се обърна към Филис.

— Наистина ли трябва да търпя това?

Проницателната Филис го посъветва:

— Опитва се да те изкара от релси. Не му се връзвай, и ще престане.

Усмихнах се на Филис. Тя не ми обърна внимание и за да не я дразня, престанах да се усмихвам.