Брайан Хейг - Посредникът

Биан каза на Дон:

— Нямам представа как стават тия неща. Вероятно се прилага процес на отсяване и онзи психолог е бил част от процеса. Нали? — Дон кимна и тя попита: — Не наложи ли психологът вето върху преговорите?

— Не става така. Психологът дава съвети; решавам аз. Той класифицира Шараби като голям риск. По-конкретно предсказа, че ще преследва свои цели, воден от свои скрупули, които по преценка на доктора бяха оскъдни и много разтегливи.

Между другото всеки път щом заговореше, Дон хвърляше поглед към Биан. Личеше си съвсем ясно какво му минава през мръсното съзнание. Колкото до нея, тя сякаш изобщо не забелязваше или погрешно приемаше интереса на Дон за интелектуално ласкателство.

Познавам жени, които дават мило и драго за подобно внимание; други мои познати не правят нищо, за да го предизвикат и проявяват застрашителна слепота пред явните признаци. Не искам да кажа, че Биан беше наивна, но тя бе живяла четири години в Уест Пойнт, където съотношението мъже-жени е около десет към едно. В подобна мъжка среда една жена или трябва да е безчувствена, или да изпадне в сексуална параноя.

Както и да е, опитах се да погледна Дон в очите и казах:

— Не съм свалял чужди правителства, затова може би не разбирам всичко. Не е ли съвсем приемлива подобна цена за свалянето на Саддам?

— На пръв поглед, Дръмънд… да, разбира се. Бих се съгласил с теб. Двуличник и лъжец срещу патологичен масов убиец. Естествено. Защо не?

— Точно това те попитах — защо не?

— Прегледах миналото му и не ми се видя… надежден.

За повечето хора надежден означава благоразумен и заслужаващ доверие; хората в Управлението обаче играят по други правила и за тях главният въпрос е дали могат да стиснат човека за топките.

Биан обаче не бе общувала с тях, затова думата й се стори малко неясна и тя попита:

— Можеш ли да обясниш?

— Ами… според теб защо е избягал от Ирак?

— Във вестниците пишеше…

— Знам какво обявиха медиите. Имал политически сблъсък със Саддам и бил принуден да се спасява с бягство. Откъде мислиш, че получиха тази история, майоре?

— Ясно. В такъв случай какво е пропуснал да спомене Шараби?

— По онова време Шараби бил банкер. Служител на средно ниво в Иракската национална банка. Господин Никой. — Той се усмихна. — За Саддам — просто нищожество. Възгледите му не са имали никаква стойност.

— Но по-късно Саддам хвърли много усилия, за да го убие. Трябва да е имало нещо.

— По времето на Саддам над три милиона иракчани избягаха в чужбина. Мнозина от тях бяха негови политически противници. Не биха му стигнали куршумите, за да избие всичките. — Дон се втренчи в Биан. — Когато си даваше толкова труд, мотивът винаги беше личен.

— Разбирам.

— Но все още не се досещаш, нали? — Той ни огледа с победоносна усмивчица и каза: — Шараби беше извършил злоупотреба. Прехвърлил около двайсет милиона долара от сметката на Саддам на своя лична сметка в Швейцария. Политиката нямаше нищо общо. — Той добави: — За Саддам това бе въпрос на чест, на принцип.

Биан отбеляза:

— Принципът, че той може да краде милиарди от своите хора, но те нямат правото да крадат от него.

Дон се разсмя и я възнагради с игриво намигане.

— Хей, това ми хареса. Ето сега още една подробност, която сигурно ще ви се стори интересна. След нахлуването открихме в дворците на Саддам десетки касети с филма „Кръстникът“.

Интересно наистина; и без никакво значение за нашия случай. За да се върнем към темата, аз казах:

— Значи заяви на Шараби, че не проявявате интерес. Какво стана после?

— В нашия занаят никога не отказваме категорично. Просто си тръгнах и оставих въпроса да виси. — За момент той се втренчи в мен. — Но по онова време Клиф Даниълс още работеше в иракския отдел на военното разузнаване и също беше на срещата.

— Да допуснем. Защо?

— Между нашите организации съществува неизбежно съперничество за добри източници. Като първи сред равните обикновено ние имаме правото на пръв избор. Понякога — добави с усмивка той — нежеланите от нас източници попадат в ръцете на нашите приятели отвъд реката. Огризките.

Внезапно хрумване ме накара да попитам:

— А онзи доктор оцени ли и Даниълс?

Дон помълча, после каза:

— Да, наистина. — Сякаш му стана весело, че съм се досетил. Той погледна Биан и добави: — Извинете ме за израза, но човекът направо се дървеше, като чуеше за анализ. Нали ги знаете колко са смахнати психолозите.

Дон намигна на Биан, обърна се към мен и с подигравателна усмивка попита: