Брайан Хейг - Посредникът

— Ти какво мислиш?

Мислех, че не е зле да му вкарат с катетър пет-шест кила селитра. Но си припомних каквото знаех за Даниълс, миналото му, описанията на Тереза за техния брак и съвместен живот, неговите послания до нея и Шараби.

— Класическа пасивно-агресивна личност. Нали?

Отначало той малко се раздразни от догадката ми, но после каза:

— Е, вероятно не е чак толкова труден за разгадаване. Всъщност Клиф беше от онези хора, на които върху челата им е изписано: незадоволени амбиции. Непрекъснато се мъчеше да впечатли Шараби — намекваше колко е важен, колко е гениален и как умее да урежда нещата. — Пак се обърна към Биан и попита: — Какво се получава, когато събереш на едно място пасивно-агресивна личност и самовлюбен манипулатор?

Биан отговори:

— Взривоопасна смес.

Той пак се разсмя. Но за да не остане по-назад със сравненията, каза:

— Все едно виждаш как се лепва пиявица. Знаете ли, Даниълс просто сам си търсеше белята, а Шараби го дебнеше като самосвал на оживено кръстовище.

Предпочитах сравнението на Биан. Беше по-кратко.

Но като си припомних току-що прочетените писма на Кръстоносец Две — тази смес от мазно дружелюбие и прикрито изнудване, — и двете сравнения ми се сториха уместни. Както казват, няма по-опасен човек от онзи, който се стреми да развращава. Шараби спадаше точно към тези хора и умело бе заложил капана, а Даниълс бе тъй заслепен от своите амбиции и разочарования в професионалния и личния живот, че разграничаваше добро и зло само по едно нещо: кое е полезно за него .

— Как беше уредена срещата? — попита Биан.

Дон отговори на въпроса с въпрос:

— Според вас защо присъстваше и човек от военното разузнаване? — Ние се замислихме, а той обясни: — Албърт Тайгърман. Няколко месеца преди тази среща той се запознал с Шараби на коктейл в Джорджтаун, бил впечатлен от неговите възможности и решил, че ще е умна идея да задълбочи връзката. — Дон ме изгледа втренчено и отбеляза: — Така става, когато в разузнаването почнат да се бъркат любители.

Снизходителната му поза вече сериозно ме дразнеше. В края на краищата говорехме си как един лъжец и измамник се е вмъкнал в нашето разузнаване, как ни е подвел, как е подавал фалшиви данни и е причинил невъобразими вреди.

Дон би трябвало да изпитва известни угризения, дори да бъде дълбоко притеснен. Ала за него това представляваше само удобен случай да демонстрира собствената си виртуозност. Той беше умен, а Клиф идиот. Един на нула за Дон.

Знаех, че трябва да си затварям устата, но казах:

— Знаеш ли, просто се чудя как не са те изхвърлили.

— Какви ги…

— Ти си бил там, Дон. От самото начало. Намеси ли се? Застана ли между Шараби и Даниълс?

— Какво искаш да…

— Излязъл си от онази стая, знаейки, че Клифърд Даниълс е лесна плячка за мръсник като Шараби. Позволил си това да се случи.

Леко объркан от обвинението, Дон ме изгледа безизразно.

— Пълен абсурд, Дръмънд. Не нося ни най-малка отговорност за станалото.

— Глупости. След онази среща Шараби е превърнал Даниълс в своя играчка. През следващото десетилетие е получил пари от Пентагона и официална подкрепа от Вашингтон. И още по-лошо — получил е канал за подаване на лъжи и измами, цяла река от лъжи право към Овалния кабинет.

— Забравяш нещо. Управлението не криеше нашето убеждение, че Шараби не заслужава доверие. Неведнъж сме съобщавали това на Белия дом. Дори положихме изключителни усилия, за да изтече информация в пресата.

— Това не е предотвратяване на катастрофата. Просто сте си прикривали задниците, а задникът на страната е останал оголен.

— Не знаеш какво говориш. — Сега Дон ме гледаше много напрегнато. Сигурно съжаляваше, че не си е донесъл пистолет.

— Стига толкова! — отсече Филис. — Не сме дошли тук да търсим вина. В момента трябва да разберем какви вреди са нанесени и как могат да се поправят. — След кратко размишление тя уточни: — Дали могат да се поправят.

Права беше. Ние с Дон се спогледахме. Мисля, че и двамата съжалявахме за проявената липса на възпитание и отклонението от главната цел. Дон дори ми каза с много виновен тон:

— Майната ти.

Не му останах длъжен.

Срещата се нуждаеше от рекламна пауза като по телевизията и за късмет мобилният телефон на Биан иззвъня — имаше от онези дразнещи музикални сигнали.

— Майор Тран… О, здрасти, Бари. До късно работиш… Аз… Добре, задръж така… — Тя ме погледна. — Детектив Ендърс. — Озърна се към Филис и Дон. — Извинете ни за момент. — Пак ме погледна. — Важно е. Дай да излезем навън.