Брайан Хейг - Посредникът

— Всяка война е различна.

— Друго имам предвид. Както ти се усмихват и махат с ръце… щом изчезнеш от поглед, същите хора почват да заравят край пътя мини, та да те направят на парчета.

— Може би погрешно тълкуваш ръкомахането. Може да казват „сбогом, гадове“.

— Не е смешно. — Тя въздъхна дълбоко, после ме погледна в очите и каза: — Веднъж гледах как на един контролен пост спира кола. Караше жена с черно фередже. Крещеше през отворения прозорец за помощ. За бога, на седалката до нея имаше малко дете. Двама от моите военни полицаи загубиха бдителност, пристъпиха натам и… беше ужасно. Навсякъде се разхвърчаха парчета от човешки тела. — Тя ме погледа още малко и добави: — Те не играят по никакви правила — затова нямаш избор. Що за хора взривяват собствените си деца? Налага се да захвърлиш наръчника.

— Хрумвало ли ти е, че хората там може и да са ни сърдити, задето нахлухме в страната им, и сега ни приемат като неканени окупатори? Неразумно, знам, но може би затова се опитват да ни избият.

Явно бях засегнал болно място, защото тя отговори:

— Спести ми високопарните си разсъждения. Тук гледате по новините как обезглавяват хора, как ги разкъсват мини и си казвате: божичко, колко ужасно. А там по цели нощи не спиш и се питаш дали ще си следващият.

Тя понечи да каже още нещо, но явно размисли.

— Когато захвърлиш наръчника, Биан, стигаш до затвора „Абу Гариб“. В такава игра губят и двете страни.

Тя реши да смени темата и попита:

— Как попадна в Управлението?

— Един ден пристигнах на работа и нямаше жива душа. И мебелите ги нямаше, само едно бюро и табела с моето име.

Тя се разсмя.

— Държави, правителства, офиси… така ги вършат тия неща. — След малко добавих: — Но не са съвсем лоши хора. Запазиха ми място на паркинга.

— Сериозно?

— Сериозно… Нямам представа защо.

Тя пак смени темата.

— Е, какво смяташ? За Даниълс. Убийство или самоубийство?

— Ти как смяташ?

— Откровено казано, някои подробности не съвпадат с идеята за самоубийство. Трябва да си забелязал заглушителя. И голотата — тя ме притеснява.

— За притеснение си е. Доста надарен беше.

Тя ме сръчка с лакът.

— Знаеш какво имам предвид. Налице е противоречие.

— Обясни.

— Добре. Той използва заглушител, вероятно за да не стресне съседите. Следва извод, че дори изправен пред самоубийство, все пак се тревожи как ще го запомнят тия съседи. Но е готов след смъртта да се изложи на показ като похотлив идиот. Звучи ли ти логично?

Не бях погледнал от този ъгъл. Нали разбирате, щом посяга на себе си, човек задължително трябва да е побъркан.

— Несъвместимите елементи са улики сами по себе си — каза Биан.

— Правилно. А забеляза ли изражението му?

— Знам какво имаш предвид. Изплашено, стреснато… дори изненадано. Още една несъвместимост.

— Бил ли е женен?

— Разведен, както ми казаха.

— Какво друго ти казаха?

— Бързах. Нямах време да му чета биографията.

— Добре. Е, скоро ще научим повече за този приятел и неговите мотиви.

След дълго мълчание тя отговори:

— Може би ще научим повече, отколкото ни се иска.

Още не знаех, че точно такава ще е грозната истина.

Завихме към паркинга на „Охранителна техника за дома Фъргюсън“.

„Охранителна техника за дома Фъргюсън“: непосредствено отвъд входа има съвсем истински магазин, който би задоволил и най-параноичния гражданин — дълги лавици с всевъзможна техника, предназначена да държи крадците извън твоя дом или чуждите мъже извън леглото на жена ти. Каквото си избереш.

Ако това не те заблуди, има и услужлива секретарка на входа. Мисис Лайла Мур, която наистина е експерт по системите за домашна охрана; в свободното си време работи и като служител от охраната на Управлението, с пистолет в чекмеджето и разрешение да убива, затова съм много любезен с нея. И защото е истинска красавица.

Когато влязохме, Лайла надигна глава, дари ни с разсеяна усмивка и ме попита:

— С какво мога да ви услужа, сър? Имаме голяма разпродажба на алармени системи за прозорци. Интересува ли ви?

Биан хвърли поглед наоколо. Явно се питаше дали не сме сбъркали мястото.

— Интересуваш ме ти — отвърнах аз.

Лайла ме изгледа с широко разтворени очи.

— Ръцете на бюрото, да ги виждам. Парите или животът.

Лайла театрално вдигна ръце.

— Моля ви, господине… аз съм обикновена служителка. Не ме наранявайте. — Навъси се и добави: — А пари няма. Бизнесът съвсем се скапа.