Брайан Хейг - Посредникът

— Само подозираме.

— Малко, много или със сигурност? — намесих се аз.

— Не ме притискай, Дръмънд.

— Уотърбъри, в момента мои приятели са в Ирак. Миналия месец посетих две погребения на свестни мъже, загинали твърде млади. Ако някой тук върти игрички с живота им, ще те накисна здравата. Разбрахме ли се?

— Може да се изненадаш, но и аз бих се ядосал.

— Да, изненадвам се.

Почвахме взаимно да си късаме нервите; разликата беше, че на мен това ми харесваше.

Филис прекъсна борбата ни за надмощие и сухо попита Уотърбъри:

— Обяснете за каква кореспонденция става дума.

— Всъщност не знаем. Даниълс беше високопоставен служител. Имаше свобода да действа самостоятелно.

Филис му остави време да осъзнае положението си, после лукаво подхвърли:

— Марк, смятам, че ще е от взаимен интерес да обединим усилията си и да изясним тази история. Не смяташ ли?

Без да откъсва поглед от мен, Уотърбъри отговори:

— Имам ли избор?

— Дръмънд ти обясни ситуацията.

Естествено, той държеше да има последната дума и настоя:

— Ето условията. Каквото открием, отива за решение при министъра на отбраната. Във война сме и ако Даниълс е действал във вреда… на усилията ни… това трябва да бъде оценено от гледна точка на националната сигурност. Предложението не подлежи на обсъждане.

Той изгледа кръвнишки първо Филис, после мен. Не съм кой знае какъв привърженик на обществената осведоменост, но преди малко говорех съвсем сериозно. В Ирак взривяваха мои братя и сестри по оръжие. Първо исках да разбера какво ще открием, а след това щях да реша как да постъпя.

Обърнах се към Уотърбъри и го уверих:

— Звучи ми добре.

Лъжех, разбира се.

Малко по-откровена от мен, Филис настоя:

— Каквото открием, трябва да отиде и при директора. Държа на това.

Уотърбъри я погледна и неохотно кимна.

— Добре — каза Филис. — А сега искам да си поговоря насаме с Дръмънд.

Уотърбъри и Биан станаха. Напуснаха стаята и вратата се затвори със звучно щракване.

Филис ми се усмихна.

— Добре се справи.

— Той е глупак.

— Не го подценявай — рязко възрази тя. — Нямаше да се справиш толкова лесно, ако не го държеше за топките. — Помълча и добави: — Ще направя каквото мога за теб, но гледай сам да си пазиш задника.

Или почвах да заразявам Филис с грубия си войнишки език, или тя бе слязла на моето ниво, за да е сигурна, че ще я чуя. Имам такова въздействие върху хората. Както и да е, вече се досещах, че бъдещите ми отношения с мистър Уотърбъри ще са обтегнати, може би дори опасни.

Но все още не разбирах всичко.

— Какво става тук? Защо Уотърбъри се стяга толкова?

— Не знаеш ли?

Очевидно не знаех.

— Вече ти казах, че Даниълс беше офицер от военното разузнаване. А, ето какво пропуснах да спомена. При подготовката на войната, както навярно си чел във вестниците, заместник-министърът на отбраната по политическите въпроси реши, че не харесва или може би не се доверява на разузнавателните данни, които Управлението доставяше в Белия дом. Затова хората от кабинета му създадоха свое малко разузнавателно ядро — според твърденията им с цел да разкриват и осуетяват ходовете на иракското разузнаване. Това ядро имаше пряка връзка с министъра на отбраната, а чрез него и с Белия дом.

— И Даниълс беше част от това ядро?

— Да. Един от основателите. — Филис помълча и продължи: — А сега Конгресът иска да знае кой скалъпи фалшивите данни, които вкараха нацията ни във война. По-конкретно несъществуващата иракска ядрена програма. Складовете с химическо оръжие, които така и не бяха намерени. Въображаемите терористични връзки. Белият дом и Пентагонът усърдно изпускаха сведения пред пресата и сочеха с пръст към нас. Клифърд Даниълс знаеше къде е заровена истината. Тръгнеш ли подир него, ще я откриеш.

— И истината ще ни освободи.

— Не и този път. — Тя се загледа в далечината, обмисляйки какво да съобщи и какво да премълчи. Накрая каза: — Имай предвид още нещо. Бог знае в какво се е замесил Даниълс след началото на войната. С малко късмет може да разкриеш и това.

— Добър ли ще е късметът или лош?

— Като го разкриеш, ще разбереш.

— Филис, това не е достатъчно.

— Добре, питай каквото искаш.

— За шпионаж ли говорим? Изменник ли беше Клиф Даниълс?

Тя не отговори.

— Кажи ми го ясно — настоях аз.

— Не мога да бъда по-ясна.

— Не можеш или не искаш?

Тя се усмихна. Когато в армията задаваш на висшестоящ офицер нахален въпрос, той те отрязва направо: „Млъквай, Дръмънд.“ Или още по-недвусмислено: „Виждал ли си военния затвор «Левънуърт»? Голяма гадория.“ Висшите служители в ЦРУ са по-хитри, по-сдържани и рафинирани. Склонни са да излагат отговора без думи, тъй като знаят, че в стаята има скрит микрофон. Затова получаваш хладен поглед, леко навъсени вежди или ледена усмивка. Трябва да слушаш с очите, защото някъде между любезното кимване и лекото трепване на лявата ноздра могат да те окачат на въжето.