Брайан Хейг - Посредникът

— Подозирах го. Добре де, какво има?

— Да видим… — Тя се усмихна. — Какво ще кажеш за една много ядосана възрастна дама, очакваща да я посети някой си Дръмънд?

— О…

Лайла се разсмя и бутна по бюрото към мен присъствената книга.

— Знаеш реда.

Надрасках името на Биан, докато Лайла й връчваше пропуск за посетители. Учреждението беше секретно, но охраната явно накуцваше, щом пускаха хора като мен.

— Преди малко пристигна някаква важна клечка от Пентагона — уведоми ни Лайла. — Филис го вписа собственоръчно.

Видях името в книгата и го посочих на Биан.

— Марк Уотърбъри. Моят шеф — обясни тя. — ВДС 1. По-добре не го закачай. — Биан ме изгледа втренчено. — Бих ти препоръчала… да си подбираш изразните средства.

— Какво означава това съкращение?

Естествено, знаех, че означава „висш държавен служител, първа категория“ — цивилно звание, отговарящо приблизително на бригаден генерал. Назначават ги по политическа линия.

— Насам — казах аз.

Поведох Биан към вратата в дъното на магазина, отворих я и попаднахме в огромното помещение на преобразувания бивш склад.

Правителството не обича да глези своите служители и централата на ССП е типичен пример, явно обзаведена след търг за най-ниска оферта, а мъждивото осветление може да тласне всекиго към самоубийство. Всъщност има няколко истински кабинета за по-старшите сътрудници, нито един от които не се казва Дръмънд; по-голямата част обаче представлява безкраен лабиринт от килийки с бюра. Липсата на вътрешни стени и уединение цели да насърчава екипната работа, а оскъдното обзавеждане — да породи чувство на пролетарска солидарност. Поне така е на теория; на практика имаме зала, препълнена с хора, които непрестанно шушукат и се държат подозрително.

Неколцина ни поздравиха, докато вървяхме към дъното, където е кабинетът на Филис. Почуках два пъти и тя ни покани да влезем.

Филис беше зад бюрото си, а пред нея седеше някакъв господин, наближаващ края на средната възраст, с гола глава и изразителни кафяви очи, зад които в момента сякаш прелитаха печални мисли. Филис се изправи и каза:

— Мистър Уотърбъри, това е Шон Дръмънд. — Излезе иззад бюрото и протегна ръка на Биан. — А вие очевидно сте майор Тран.

Уотърбъри не стана да се ръкува с мен, което бе интересно и многозначително. След като вече знаехме най-общо кой какъв е, ние с Биан седнахме на столове до отсрещната стена. Демонстративно сложих на коленете си куфарчето на Клифърд Даниълс и като добър подчинен, на какъвто понякога се преструвам, оставих шефката да направи първия ход.

Филис се беше върнала зад бюрото си. Имаше такъв навик, когато насреща стоят дръвници. Погледна ме.

— Мистър Уотърбъри е директор на Отдела за специални разследвания.

Кимнах на Уотърбъри, който ме гледаше изпитателно.

Филис продължи:

— Не е напълно убеден, че едно съвместно разследване ще е най-добрият начин на действие.

— Защо не? — попитах аз.

— Смята, че случаят попада изцяло в неговата юрисдикция. Както ми изтъкна — и с право, — ЦРУ не може да разследва смъртен случай в страната, бил той убийство или самоубийство.

— Много убедително — отбелязах дипломатично аз и едва се удържах от прозявка.

Отделих малко време да огледам Марк Уогърбъри, докато той от своя страна разглеждаше мен. По вдървената му изпъната стойка, спретнатото облекло и свирепото изражение недвусмислено се досетих, че е бивш военен.

Но военен от определен тип. Някои се втурват към военното поприще по патриотично призвание, други от стремеж за слава, трети в опит да намерят правия път, а четвърти — за да им излезе по-евтино обучението в колежа. Лично аз станах военен, защото по една случайност изглеждам добре в униформа. Неколцина богоизбрани обаче са очаровани от начина на живот — онова разводнено военно чувство за ред, дисциплина и строго йерархична вселена, където всеки и всичко си има място. Холивудските карикатури често се основават на тези стереотипи и макар че те далеч не са мнозинство сред хората в униформа, все пак ги има и си личат отдалече. Обикновено не са нито умни, нито съобразителни, но умеят да те държат на тръни.

Това, разбира се, бяха твърде прибързани изводи за първа среща. Но всичко личеше в очите му — като два миниатюрни стиснати задника със стоманени сачми вместо ириси.

Първите думи на Уотърбъри към мен бяха:

— Нямахте никаква работа в апартамента на Даниълс.

— Глупости.

— Тъй ли? Законът забранява на това управление да се меси във вътрешните работи.