Брайан Хейг - Посредникът

— Още една чашка?

— Ти ме превърна в посредник, Филис. Биан също. Държахте ме на тъмно, пробутвахте ми лъжи и ме смятахте за глупак.

— Значи всичко опира до самолюбие?

— Не. Да.

— Мога ли поне да те заинтересувам с една последна мисия? Родината се нуждае от теб.

— Намери друг щастливец.

— Само няколко седмици. Нищо повече. Дължиш ми още две години. Приеми и ще ти уредя добро назначение в армията, ако все още го искаш. Честна дума.

— Ще ме освободиш още сега.

— Или какво?

— Или ти обещавам две непоносими години. Знаеш, че съм способен.

Тя се усмихна на заплахата и каза:

— Изобщо ли не си любопитен да чуеш за мисията?

— Последния път бях любопитен. Потърси си човек, който още ти вярва. С други думи — глупак.

— Няма такъв вариант, Шон.

— Защото никой не ти вярва?

— Защото никой друг няма необходимата подготовка.

— Тогава промени изискванията.

Тя се приведе и извади нещо от чантата си. Бял плик. Вгледа се в него, после небрежно го побутна през масата. Не го взех.

— Страх ли те е да погледнеш? — попита Филис.

— На Бермудите ли е мисията?

— Не.

— Значи неподходящо място. Забрави.

— Най-обикновено вербуване — обясни тя. — Евентуален агент, който силно ни интересува. Имаме основания да смятаме, че няма да е трудно.

Не отговорих.

— През този сезон времето там е чудесно. Топли ветрове, тропически залези, симпатичен народ, разкошни плажове.

— Значи мястото е гадно.

— Не, чудесно е.

— Така каза и когато ме прати в Ирак.

— Добре де, там властва жестока диктатура и може да е малко опасно. Ще ти трябва добро прикритие и стабилна подкрепа от посолството. А ако те хванат, затворите са ужасяващи. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Не ме изкушавай.

— Задачата е много важна. Американските корпорации проявяват изключителен интерес към страната, както и нашият военен флот. Бъдещата й стратегическа стойност може да се окаже огромна.

— Филис, не ме ли чуваш? Да ти кажа ли в прав текст какво да направиш с мисията?

Търпението й се изчерпа. Тя се приведе над масата и отсече със стоманени нотки в гласа:

— Дръмънд, отваряй проклетия плик. Веднага.

Защо пък не? Отворих го и видях вътре самолетен билет първа класа, кратко описание на мисията, име, текущ адрес и кратки данни за обекта на операцията.

Филис бе права. Вербовката нямаше да е трудна. А от обекта щеше да излезе страхотен агент.

Оставих плика на масата и казах:

— Мъчиш се да ме разкараш от страната за няколко седмици, додето бурята отшуми.

— Не отричам.

— А аз не приемам подкупи.

— Не ставай глупав. Всеки си има цена.

— Откъде да знам, че адресът е верен?

— Вярвай ми.

Изгледах я втренчено.

Тя бързо добави:

— Наш човек от посолството чакаше, когато Биан кацна в Сайгон, известен днес като град Хо Ши Мин. Ужасно и мрачно име, ако питаш мен. Имам толкова хубави спомени от времето, когато още беше Сайгон.

— Филис!

— Добре де. Човекът ги проследи. На този адрес има сиропиталище. Управлява го лелята на Биан, по-малката сестра на майка й.

Прибрах билета и справката във вътрешния си джоб.

Както и другите романи за Шон Дръмънд, това не е военен роман, а криминална и юридическа загадка, която просто се развива на военен фон и в случая този фон включва Ирак.

Дълго размишлявах, преди да се захвана с книга, засягаща текущ конфликт. Нито един писател — или поне нито един автор с амбиции за търговски успех — не пише политическа полемика. Политическият климат в Америка днес е богат на страстни, понякога дори истерични конфликти и според мен това е за добро. В една действаща демокрация гражданите трябва да се вълнуват, да участват, да надигат глас и войната определено трябва да предизвиква нашия интерес.

Аз влязох в армията точно когато преминавахме от големи наборни въоръжени сили към много по-малки и волнонаемни. Като оставим другите въпроси настрана, за мен и за мнозина най-тревожното бе, че американската армия вече няма да бъде отражение на нашата пъстра нация и страната вече няма да ни смята за граждани с пагон, а за най-обикновени войници. За щастие второто опасение не се сбъдна. Американците не загубиха своята обич и уникална загриженост за хората в униформа, а управляващите във Вашингтон не се изкушиха да приемат войниците като пушечно месо, като експедиционен корпус, който може да бъде пожертван и заменен с нов.

Нямах намерение да пиша роман с политически уклон и се надявам да не бъде приет като такъв.