Брайан Хейг - Посредникът

Но сега трябва да почна от нулата.

Оставих писмото, налях си още уиски и излязох на малкото балконче. Загледах се в уличното движение, в светлините на Северна Вирджиния, в моето оживено късче от Америка.

Биан Тран ми бе разкрила нещо за мен самия, а ако желаеха, и хората във Вашингтон можеха да научат нещо от нея.

Казват, че войната е продължение на политиката с други средства; но за онези, които я водят, и за техните скъпи хора, тя не минава през ума, а през сърцето.

Преди да отвориш портата пред псетата на войната, спомни си, че и те имат сърца.

Биан не започваше всичко отначало — връщаше се към началото.

Оставаше да извърша само едно, да разгадая последната тайна.

Бутнах стъклената врата и влязох в ресторанта. Седнала на една маса в дъното, Филис пиеше чай и четеше менюто.

Беше облечена консервативно, с елегантен червен вълнен костюм и пъстър шал, закрепен с лъскава брошка; аз изглеждах по-невзрачно — син блейзър, поло и избелели джинси.

Седнах отсреща и попитах:

— Често ли идвате тук?

Тя откъсна очи от менюто и възкликна:

— Боже мой, Дръмънд, нали не използваш такъв плосък номер с дамите?

— Никога — излъгах аз.

Филис махна на сервитьора — същото мършаво хлапе с лилава коса, което бе обслужило мен и Биан. Каза му нещо на виетнамски, което ме изненада; още едно напомняне колко малко знам за нея.

Хлапето също изглеждаше изненадано, но бързо се окопити, усмихна се и около три минути си бъбриха оживено; знам ли, може би го вербуваше да се върне във Виетнам и да свали от власт комунистите.

Неразбираемият разговор скоро ме отегчи и насочих вниманието си към менюто. Пак нямаше нито месо, нито студена бира. Страшно исках хамбургер и умирах за бира.

Днес следобед бях отскочил до Арлингтънското национално гробище да потърся гроба на Марк Кембъл. Денят беше дъждовен и ветровит. Козирувах над гроба, после коленичих и си поговорихме като стари приятели. Може би Биан бе намерила време да дойде преди бягството. Може би не. Затова казах на Марк, че трябва да се гордее с нея, разказах му какво е направила и признах колко ревнувам от него.

Хлапето се разсмя на нещо, казано от Филис, и изчезна в кухнята. Филис обясни:

— Препоръча ми сладководна бяла риба. Специалитет на заведението. — После ми напомни колко добре ме познава, като отбеляза: — Но ти не обичаш риба, нали?

— Откога знаеш? — попитах аз.

— За бялата риба ли?

— Писна ми от игрички, Филис.

— Все пак те съветвам да пробваш рибата — рече тя. — За пръв път я опитах във Виетнам. Знаеш ли, че съм бил там пет години? През войната, разбира се. Много харесах страната и най-вече хората.

Филис не си пада по празните приказки, значи подготвяше нещо и трябваше да изчакам.

Погледна ме и добави:

— Много ми се иска да кажа, че имам приятни спомени от онова време. Но не е така.

Очевидно трябваше да попитам защо. Попитах.

— Вероятно защото беше ужасна и нелепа трагедия за нашата нация. Така го виждат американците. Дадохме петдесет и осем хиляди жертви. Познавах някои от тези хора… всъщност познавах мнозина.

— Един от моите чичовци е на стената. Както и бащите на няколко мои приятели.

— Там няма много бащи. Повечето бяха съвсем млади момчета. — Тя се загледа настрани, после каза: — Ние поне успяхме да съберем мъртвите на една стена. Те загубиха два милиона, а ние изоставихме милиони южняци и ги обрекохме на истински ад. Какво да кажем за тях?

Обикновено встъпленията на Филис са по-изтънчени. Смисълът беше следният: двамата, седнали на тази маса, знаеха тайни, които можеха да тласнат сегашната война към преждевременен край. Тя нямаше да ми чете лекции за националната чест, геостратегическите интереси или моя личен дълг. Бях й благодарен за това. Знам си дълга и го изпълнявам — с дребни изключения. Така или иначе нямаше да ме впечатли.

Затова казах нещо елементарно:

— Ти си знаела за Биан от самото начало.

— Знаех повече от теб.

— Тогава защо?

— Защо допуснах Биан в разследването? Защо й позволих да продължи? Защо не споделих с теб? — Тя помълча, после попита: — Или защо я оставих да се измъкне?

Тя отпи глътка чай, очевидно доволна от моята съобразителност. В края на краищата никой началник не обича подчинените му да са идиоти — така и самият той изглежда глупак. Същевременно Филис ме проверяваше.

— Да започнем от това как разбра.

— Е… също като теб се зачудих какво търси офицер от военната полиция на мястото на цивилно престъпление. Когато видях как се бори за участие в следствието… Да кажем, че станах още по-любопитна.