Брайан Хейг - Посредникът

Във Вашингтон има буквално хиляди от тия бездомни революционери, обединени в стотици групички и организации, и всяка от тях мечтае да вмъкне своята мечта или кауза в списъка с най-важните задачи на Чичо Сам. Редките късметлии дори си намират богати или влиятелни покровители, които да финансират и пропагандират техните цели. Но навярно около тия чужденци, кроящи велики идеи за мизерни държавици, има някакъв романтичен и вълнуващ ореол, тъй като са силно търсени от зажаднелите за добри дела холивудски звезди, коктейлните кръгове и светските салони в Джорджтаун. Защо не? Обясненията на някой си Цзян защо изтерзаният Тибет трябва да бъде освободен веднъж завинаги определено са по-достойна тема за разговор, отколкото мърморенето на съпрузите за високите такси в клуба на Конгреса. Лично аз предпочитам да се храня в простичка компания — за пиенето да не говорим.

Америка наистина има богат опит в сриването на чужди държави, макар че в създаването на стабилни нови режими определено не ни върви. А и според мен в днешно време трудно се намира велика сила, готова да срита нечий задник заради справедлива кауза. Европейците вече са пробвали и още имат нюх в тази област, но са загубили апетит към чужди империи, интриги и авантюри, които често завършват зле. Колкото до руснаците и китайците, на тях им липсват великодушни пориви. Те освобождават, както мафията дава пари назаем; после излиза солено. Но американците са щедри, макар и малко наивни, хора с подчертана склонност към месианство и забавното убеждение, че щом нещо действа при нас, ще действа не по-зле и при другите. Ние сме Новият свят, те са Старият; новото винаги е по-добро. Нали така?

Но както казах, Вашингтон привлича тълпи от тия фанатици, жадуващи да се домогнат до кесията на Чичо Сам плюс няколко легиона, за да оправят обстановката у дома си. Някои са искрени и техните разкази за тирания и скръб, изпълнени с печален оптимизъм, затрогват, дори разкъсват сърцата ни; други са шарлатани, мошеници, хитреци и негодници. За жалост трудно се различават, а когато сбъркаш в преценката, резултатът е значителен брой трупове и оскъден списък с извинения. Малцина щастливци като шах Пахлави или Аристид постигат желаното; но може би те не са най-заслужилите.

Интересна работа. Аз самият имам ирландски корени и откривам във всичко това ирония на съдбата. Вместо да водят битките си с чужди ръце, моите прадеди са имали странния навик да тръгват на луничави пълчища към чужди страни и да се бият за чужди каузи.

В рода Дръмънд тази традиция е едва ли не неприлично стара. През 1862 година прапрадядо Алфонсо избягал от Ирландия заради глада след лошата картофена реколта, както твърдял; за решението му може донякъде да са допринесли една бременна млада госпожица и нейният разгневен баща с ловна пушка. Докато си чешел задника на пристанището в Ню Йорк, той охотно приел сто долара от един преуспял нюйоркчанин, за да се включи в Гражданската война. Три години служил като пехотинец в една война, която не разбирал, убивал хора, срещу които нямал нищо против, заради други хора, които заслужавали да са там, и накрая решил, че Америка наистина е Обетованата земя.

Прадядо Шеймън изкарал почти година като пехотинец в окопите на Войната, която щяла да сложи край на всички войни — впоследствие прекръстена на Първа световна. До самата си смърт се кълнял, че потеглил натам, без изобщо да подозира, че германците, към които нямал особено лоши чувства, убиват англичани, които искрено ненавиждал, и французи, които според него били високомерни копелета, отдавна заслужили Германия да им стъпи на врата. От преживяното имал поне една полза — до края на живота си всяка сутрин изчитал вестника от първата до последната страница.

Дядо Еразмъс дебаркирал в Нормандия, изгубил се в гората Хюртген и през последните месеци от войната кибичил в лагер за военнопленници. По-късно се кълнял, че това били най-спокойните и разкошни години от неговия живот. Но за да го разберете, може би трябва да познавате баба Мери.

Баща ми бе избрал офицерската кариера и успешно води войни из разни хълмисти и гъсто обрасли места с трудно произносими названия. Би се срещу комунистите в Корея и изкара дълги години във Виетнам — първата авантюра днес наричаме Забравената война, а втората е Войната, която всички искаме да забравим.

Но погледна ли назад към тая обширна семейна хроника, винаги забелязвам, че от нас стават добри пехотинци — ако не друго, поне оцеляваме, — макар миналите успехи да не гарантират печалба в бъдещето, както ни предупреждават, когато инвестираме във взаимни фондове.