Брайан Хейг - Посредникът

Всъщност нямах реална причина да се съмнявам в старата дама. От друга страна, не виждах и нито една причина да й се доверя.

— Дръмънд — подвикна Ендърс, — навъртате ми минути.

Изкашлях се и приближих телефона до ухото си.

— Извинявай за забавянето. Тъкмо убивах международен терорист. — Мълчание. — Удуших го с голи ръце. Здравата се измъчи, горкият. Сигурен бях, че ще ти хареса.

Тя не отговори, макар да я чух да въздъхва. Мразя жените да правят така.

След дълга пауза подхвърлих:

— Дали пък да не проведа разговора със себе си? Поне отговорите ще ми харесат.

Този път тя отговори грубо:

— Не ми е до смях, Дръмънд. Знаеш ли най-непростимия грях в нашия занаят?

Усетих, че иска сама да си отговори, затова премълчах.

— Ти току-що си провали прикритието — каза тя. — Едва ли трябва да ти напомням, че ЦРУ няма законното право да разследва убийства в страната. Ако онзи при теб реши да се разпищи…

— Благодаря. Юрист съм. Разбирам.

— Тъй ли? Е… Cucullus non facit monachum.

В превод: качулката не прави монаха. Много ме заболя.

— Слушай, Филис…

— Не, ти слушай, аз ще говоря. Извини се на детектива. Целуни му зад… дупето, ако трябва, после изчезвай. Обещах му да си тръгнеш веднага.

Пак се озърнах към куфарчето под леглото. Биан Тран проследи погледа ми и се усмихна. Трябваше да изравня резултата и знаех точно как да стане.

Уведомих Филис, а покрай нея и Ендърс, и Тран, които бяха невъзпитани и подслушваха:

— Разбира се. Само ще му кажа, че си променила решението си.

— Че… какво?

— Проблеми?… Не… Детектив Ендърс ми се вижда надарен със здрав разум…

— Не ми обяснявай. Казах ти…

— Усложнения? Само едно. Обади се в кабинета на военния министър.

— Дръмънд, ти слушаш ли…

— Точно така — какво търси служител на военната полиция в цивилна жилищна сграда, извън своята юрисдикция? Къде си навира носа?

Ендърс усети, че нещо не е наред, и взе да гледа Тран с лека досада. Тя пък, незнайно защо, престана да се усмихва. Дори ми се стори раздразнена.

Също тъй раздразнена, Филис говореше:

— Дръмънд, ти си се побъркал. Най-малко бихме желали…

— Кажи на Джим… имам предвид директора… кажи му, че ще го обсъдим, като се върна.

Изключих телефона и го върнах на Ендърс, който ме гледаше с наченки на уважение.

Майор Тран също ме гледаше. Вероятно се питаше как и къде ще прекара остатъка от деня.

— Трябва да си поговорим — предложи тя с нотка на уплаха в гласа. — Насаме.

— Какво става тук? — властно попита Ендърс.

Завъртях се към него.

— Имайте предвид, че убитият е служител от Пентагона. Работил е в строго секретна служба и в куфарчето му може да има засекретени материали. Подозирам, че майорът е тук по тази причина. — Изгледах Тран втренчено и добавих: — Лично аз съм тук именно затова.

— Защо не го казахте от самото начало?

— Ние от ЦРУ винаги лъжем.

Той сметна това за смешно и се изкиска. Казах му:

— Не пипайте куфарчето, докато с Тран не си изясним отношенията.

Двамата с нея прекосихме хола, минахме през плъзгащата се стъклена врата и излязохме на балкона. Той беше тесен и къс, не повече от метър и двайсет, тъй че се озовахме само на педя един от друг. Под нас движението по Глийб Роуд бе задръстено както винаги и аз си представих как приживе Клиф Даниълс е стоял на нашето място с коктейл в ръка, може би наблюдавайки гъмжилото долу и размишлявайки над злополучните обстоятелства, които са го заставили да посегне на живота си. Самоубийството рядко е спонтанна постъпка и аз се запитах каква ли смес от страдания и болести е убедила Клиф да се оттегли от генетичния фонд.

А можеше и да се окаже, че Клиф изобщо не е водил този вътрешен разговор; може би някой друг бе направил избора вместо него.

Няколко секунди мълчахме. Тран стоеше със скръстени ръце, взряна в купестите облаци в далечината, които не изглеждаха чак толкова интересни. Макар разговорът да бе нейна идея, тя ме заставяше да направя първия ход.

За да започнем в подходящия тон, аз подхвърлих:

— Ти ме накисна.

— И какво очакваш да ти кажа сега?

— Може би „извинявай“?

— Гледай си работата.

— И така става — усмихнах се аз.

— Добре де… извинявай. Виж какво, Шон…

— За теб съм полковник Дръмънд, сестро.

— Тъй ли? — В погледа й пролича изненада, след това недоверие. — Чакай малко… веднъж вече ме излъга. Защо да ти вярвам сега?

Отворих портфейла и извадих военното си удостоверение, което според устава бях подновил само преди седмица, за да отразява новото ми звание и което е по-важно, новата ми заплата. Оставих я да го проучи на воля и следях как изражението й се променя от скептично към вкиснато.