Брайан Хейг - Посредникът

Пъхнах удостоверението обратно в портфейла. Тран каза:

— Чух те да казваш на онази жена по телефона, че си юрист. Аз… армейски юрист в ЦРУ?

— Не съм се молил за това назначение.

— Странна работа.

— Така си е. — Разбира се, по-високото звание дава право на безцеремонност, затова отсякох, без да си губя времето: — Майор, разполагате с три секунди. Какво става тук?

— Казах ти.

— Кажи ми пак. Разрешавам да промениш историята.

— Защо да я променям?

— Чудесно. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, когато си тръгна с куфарчето на Даниълс.

— Напротив, ще имам.

— Аха.

Тя се навъси.

— Нека да напомня, полковник, че Клифърд Даниълс беше служител на Пентагона. Съдържанието на куфарчето може да се окаже военна собственост. Моя отговорност и дълг е да се погрижа за него.

— Не, съдържанието е собственост на правителството. Върховният съд отдавна реши този въпрос.

— За какво говориш?

— „Голямото куче срещу Малкото куче“. Знаменит прецедент. Изненадан съм, че не си го чувала. — Тя ме гледаше с такова недоумение, че й предложих кратко техническо резюме на казуса: — Когато голямо куче препикава дърво, малкото си подвива опашката.

Тя не намери това за забавно. Леко присви очи и заяви:

— Аз съм полицейски служител, а ти не. Куфарчето потегля с мен.

— Извън казармения портал не си полицай, майоре. Тук си най-обикновена жена, облечена не по устава.

Тя се изкашля.

— Заяждаш се.

— Сама си го изпроси.

Тя ме изгледа строго.

— Не оставяй тоя цивилен костюм да те командва, полковник. Все пак си армейски офицер. Не би било много умно да пренебрегнеш дълга си.

— Какво означава това?

— Помисли си.

Подпрях задник на парапета и се замислих. Макар лицето на Тран да изразяваше други чувства, усещах, че здравата са я притиснали да прибере онова куфарче. Вероятно също като мен не знаеше причината и пак също като мен можеше само да предполага, че става дума за нещо важно; аз обаче подозирах обратното.

— Ще сметна, че не съм чул последното — казах аз.

— Смятай каквото си искаш.

— Имаш ли основания да предполагаш, че Клиф Даниълс е разполагал със секретни или компрометиращи материали?

— Откъде да знам?

— Това не е верният отговор, майоре.

Тя се поколеба, може би се изкушаваше да ми тегли една майна, но вместо това предложи:

— Полковник, хайде да сме малко по-дружелюбни. Става ли?

— Ти не се държа дружелюбно.

— Осъзнавам го. И беше голяма грешка от моя страна. — Тя се усмихна сърдечно. — Хей, истинската жена умее да си признава. — Протегна ръка. — Извинявам се. Хайде да започнем отначало.

— И сегашният момент ми харесва — отвърнах аз, като се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка.

— На мен пък… не ми харесва. Сигурна съм, че можем да се споразумеем. Само недей да се надуваш. Не си падам по високомерни мъже.

— А по какво си падаш?

— По каквото би трябвало да си падаш и ти . Дълг, чест… обществото, което сме се клели да защитаваме.

— Сериозно?

Тя се разсмя. Аз също.

Интересна жена беше. Разбира се, винаги е голяма грешка да подценяваш противника. Личеше си, че Биан Тран е необикновена личност — самоуверена, твърда, решителна, а като отрицателни качества бих добавил лукава, нахална, безсрамна и леко цинична. Под бронята от студен разум и войнишка твърдост долавях присъствието на жена, надарена със страст, потисната спонтанност и независима мотивация — качества, които всяка умна жена в армията държи под контрол или изобщо се отървава от тях, ако иска успешна кариера.

Беше малко странно. От тази азиатка с екзотична външност се очакваше да прояви маниерите на древната си родина, да бъде непроницаема, разсъдлива, покорна спрямо мъжете и прочие глупости, които Западът обикновено свързва с източните жени. Именно затова в огромната претопяваща пещ на Америка стереотипите са тъй опасни; те ограничават твоето възприятие, оформят твоето мислене и поведение. А обектът на този стереотип може да ти го върне тъпкано.

Така или иначе, моментът изглеждаше подходящ, за да сложим картите на масата.

— Клиф Даниълс беше под наблюдението на ФБР и ЦРУ — уведомих я аз.

Тя ме изгледа с недоумение. Не се хванах на въдицата и продължих:

— Мисля, че вече ти беше известно.

— Откъде знаеш?

— Ти ми кажи.

Тя направи гримаса.

— Може би разговорът ще потръгне по-бързо, ако ме просветиш.

— Може би, но не съм информиран.

— Все трябва да имаш някаква идея.