Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Вие убихте Шаз Боуман — каза Тони. — Убили сте и много други момичета, но убихте Шаз Боуман и това няма да ви се размине като предишните убийства. Можете да късате доклада колкото си искате. Но ние ще ви спипаме.

— Не ми се вярва. Ако тази папка съдържаше нещо, напомнящо дори най-отдалечено на доказателство, тук щеше да дойде цял полицейски екип. Това са фантазии, доктор Хил. Трябва да се лекувате.

Преди Тони да успее да отговори, на стената близо до вратата замига зелена лампичка. Ванс стана и вдигна слушалката, която висеше до лампичката.

— Кой е?

Той помълча малко.

— Няма нужда да влизате, сержант Дивайн. Доктор Хил тъкмо си тръгва.

Постави слушалката на място и изгледа Тони спокойно.

— Е, доктор Хил? Тръгвате ли или да повикам полицаи, които ще погледнат по-непредубедено от сержант Дивайн на случая „Шаз Боуман“?

Тони стана.

— Няма да оставя нещата така — каза той.

Ванс се разсмя на глас.

— Като си помисля само, че всички мои приятели в Министерство на вътрешните работи бяха убедени в блестящото ви бъдеще! Послушайте съвета ми, доктор Хил. Вземете си отпуск и идете някъде да си починете. Забравете Боуман. Радвайте се на живота. Очевидно се преуморявате.

Но очите му не се смееха. Въпреки утвърдената от години способност да представя непробиваемата си маска пред външния свят, дори Джако Ванс не можа да възпре тревогата, която напираше изпод безгрижното му изражение.

Тони тържествуваше, но успя да се овладее и заслиза надолу по стълбите с вида на човек, изгубил всяка надежда. Беше успял да постигне точно това, което очакваше. Тази цел не бе съвсем същата, която бе обявил пред сержант Дивайн, но пък и тогава не беше сигурен, че ще се справи. Изпълнен със задоволство, Тони провлече крака към входната врата и излезе от дома на Джако Ванс.

Параклисът е бил строен за малко, но крайно набожно паство. Пропорциите на сградата бяха прости, но красиви в простотата си. Така мислеше Кей, докато стоеше на прага. Превръщането на постройката в жилище бе извършено с вкус. Съхранена бе въздушността на пространството, която се дължеше на високия таван. Ванс бе подбрал мебелировка, чийто дизайн се отличаваше с елегантна простота. Единственото пъстро петно бяха два яркоцветни ориенталски килима, проснати върху каменния под. Помещението беше едно — с малък кухненски бокс, място за хранене и мека мебел, разположена под ъгъл край широка, ниска масичка. В дълбочина се виждаше допълнително издигната галерия, където вероятно беше спалнята. Отдолу имаше нещо, което й заприлича на работен тезгях, оборудван с всякакви сечива. Кей почувства как стомахът й се свива от възбуда, докато наблюдаваше как Леон и Саймън обхождат помещението, уж за следи от външно присъствие.

До нея стоеше непоклатимо Дорийн Елиът, като същински паметник — едра, набита петдесетинагодишна жена, с лице, по-неподвижно от камъните на близката Адрианова стена.

— Та кой, казахте, съобщил, че тук има някой? — попита тя, ревниво отстоявайки правото си да бди над недосегаемостта на частния живот на Ванс.

— Не знам кой е бил — отвърна Кей. — Мисля, че обаждането беше от кола. Някой, който минавал оттук, видял вътре трептяща светлинка, като от фенер.

— Трябва хич да нямате работа, за да дойдете тук и тримата — киселият й тон подсказваше, че работата на местната полиция не отговаря на изискванията й.

— Бяхме наблизо — поясни Кей. — По-лесно беше да пратят нас, отколкото да изпращат специално други колеги. Освен това — сподели тя със съучастническа усмивка, — когато става дума за някой като Джако Ванс, се налага да се постараем повечко.

— Аха. И какво търсят тези двамата?

Кей хвърли поглед към тях. Саймън оглеждаше пода сантиметър по сантиметър, повдигаше килимите и опипваше фугите между плочите. Леон отваряше методично всички кухненски шкафове и чекмеджета. Кей знаеше, че търсят някакъв признак за присъствието на Дона Дойл тук.

— Проверяват за някоя очебийна липса, и дали няма място, където някой би могъл да се скрие — поясни тя.

Саймън бе оставил килимите и тръгна към тезгяха. Кей забеляза как гърбът му се стегна, когато приближи. Походката му се промени — той запристъпва меко като дебнеща котка и наклони глава на една страна, за да огледа по-ясно това, което бе привлякло вниманието му. После се обърна с лице към тях и тя забеляза по блясъка в очите му, че е открил нещо.

— Господин Ванс явно се занимава и с дърводелство — каза Саймън, обръщайки се към Леон.